Върнах се от чужбина заради дъщерите си, а те ме посрещнаха като банкомат

„Пак ли само с толкова си дошла?“ Това ми каза по-голямата ми дъщеря Деси, още на вратата, вместо „мамо, как си“. Бях влачила два куфара от автобуса от София до Плевен, не си усещах кръста, а тя гледаше в ръцете ми дали нося пликове, чанти, подаръци. Малката, Нина, само ме прегърна набързо и първото й беше: „Ще ми преведеш ли за семестъра до петък, че ми звънят от университета?“ Тогава не издържах и казах: „Аз май не съм ви майка, а Уестърн Юниън.“ Стана едно такова мълчание, дето направо бръмчи.

Аз работих осем години в Италия, в Бреша, гледах възрастна жена. Смени, памперси, лекарства, нощни ставания, всичко. Не съм ходила на екскурзии, не съм живяла кой знае как. Пращах почти всичко тук. За уроци, за сметки, за ремонт на покрива, за телефони, за дрехи, за какво ли не. Все си казвах — още малко, още една година, да стъпят на краката си момичетата, после ще се върна и ще си наваксаме.

Само че като се върнах, аз им бях някаква касичка с крака. Деси живееше с приятеля си в Левски, уж щеше да отваря маникюрно студио, ама все нещо не стигало. Нина учеше във Велико Търново, но се оказа, че има два неплатени семестъра, а на мен ми беше казвала, че всичко е наред. И двете говореха с мен все за пари. „Мамо, само този месец.“ „Мамо, после ще ти ги върна.“ „Мамо, ти нали затова работи.“ Последното най-много ме заби.

Казах им, че спирам. Че съм се прибрала, защото искам да живея тук, не да продължа да ги издържам до безкрай. Че имам 17 000 лева спестени и те не са за раздаване, а за мен — за зъби, за прегледи, за да си оправя банята, че тече от години. Деси направо избухна:

„Е, супер. Като бяхме малки, те нямаше, сега поне пари пращаше. И това ли ще спреш?“

Това ме удари най-гадно. Викам й: „Нямаше ме, защото някой трябваше да плаща!“

А тя: „Да, ама не си била тук.“

Тогава се намеси и Нина, уж по-тиха, ама и тя с нейното: „Ти за всичко ни пращаше пари и после мислиш, че това заменя всичко.“

Направо побеснях. Казах им, че са неблагодарни, че не знаят какво е да сменяш памперс на чужд човек в три през нощта, за да можеш на другия ден да им преведеш 400 евро. Разревах се, събрах си якето и излязох. Спах у сестра ми в Долни Дъбник.

Там обаче чух неща, които не знаех. Сестра ми Пенка ми каза: „Ти много ги идеализираш и много ги обвиняваш, ама има и друго.“ И ми разказа, че докато съм била в Италия, бившият ми мъж, техният баща, почти не е давал пари. Само обещания. Даже вземал от преводите, които пращах, уж за сметки. Деси още на 17 е работила лятото в една закусвалня, за да помага вкъщи. Нина е криела, че са й спрели общежитието за малко, и е спала при колежка. А аз оттам им виках по телефона: „Защо пак искате, нали пратих миналия месец?“

Станах ми… не знам. Хем яд, хем срам. Защото аз наистина си мислех, че като пращам редовно, те са добре. А се оказва, че парите са минавали през баща им, през неговите дупки, през кредити, дето дори не съм знаела. После разбрах и още нещо. Деси искаше пари за „студиото“, ама всъщност част от тях ги даваше на приятеля си, че имал лизинг на кола и закъснявал. Когато я притиснах, тя ревна: „Да, защото ако не му помогна, пак ще дойде да живее при нас и пак аз ще плащам всичко.“ Тоест и тя се е въртяла в същото — да покрива чужди дупки и да мълчи.

Не ги оправдавам напълно. Лъгаха ме. Говореха ми грубо. Бяха свикнали, че като стане тясно, мама праща. И аз го бях позволила, защото така ми беше по-лесно — пращам и мисля, че съм свършила майчината работа. Уж за тях, а и за да не ме гризе съвестта, че ме няма.

След седмица ги събрах у нас. Сварих боб, нарязах салата, никоя не ядеше почти. Казах им: „Слушайте. Няма да ви издържам повече всеки месец. Ако е за лекар, за нещо спешно — добре. Но наеми, гаджета, телефони, семестри в последния момент — не. Или работите, или намалявате разходите. Аз повече няма да съм банкомат.“

Деси тръгна да става. „Значи ни наказваш.“

„Не. Спирам да ви лъжа, че така ви помагам.“

Нина само попита: „И ако ме отпишат?“

Казах й: „Ще ти помогна да идеш до университета, да говориш за разсрочване, да си намериш работа почасово. Пари на ръка повече не давам.“ Тя ме гледа все едно съм й чужда.

Първите месеци бяха ужасни. Нина ми затваряше телефона. Деси ми писа: „Спокойно, ще се оправим без теб, както винаги.“ Това „както винаги“ пак ме разби. Обаче не отстъпих. Нина започна работа в едно кафе близо до факултета. Забави си завършването с един семестър, много се сърдеше, но го изкара. Деси заряза идеята за студио засега и почна в салон под наем на процент. Скъса и с онзи нейния след пореден скандал за пари.

После, малко по малко, почнахме да си говорим за други неща. Нина ми звънна един ден не да иска, а да пита как се правят пълнени чушки. Стоях с телефона и се смях сама в кухнята. Деси дойде да ми смени смесителя в банята с един майстор и не ми поиска нищо. Даже каза: „Добре де, права беше за някои неща. Ама и ти не беше лесна.“ Викам й: „Знам.“ И това беше. Не сме се прегръщали като по сериалите, но е друго.

Сега още има напрежение. Понякога като звънне някоя от тях и първата ми мисъл е „пак ли пари“, направо се дразня от себе си. И те сигурно още ми имат яд за годините, в които ме нямаше. Няма как да се изтрие. Но поне вече не се свеждаме до преводи и искания.

Аз май твърде късно разбрах, че като даваш само пари, накрая всички говорят през тях. Въпросът е — вие на мое място щяхте ли да спрете парите рязко, или щяхте да продължите да помагате, въпреки всичко?