Родих десет момичета и цялото село още ми държи сметка

„Пак момиче.“

Това каза Иван, без даже да ме погледне като хората, докато стоях на леглото в АГ-то в областната болница и още не можех да си усетя краката. А до мен бебето мърдаше, увито в едно избеляло розово одеяло. Десетото. Пак момиче.

Не ми честити. Не каза „жива и здрава“. Само това. „Пак момиче.“ И после добави тихо, ама така, че да ме заболи:
— Какво ще кажа на хората сега?

Гледах го и не можех да повярвам. Викам му:
— На хората ли? Аз какво да кажа, Иване? Аз ли съм ти най-големият срам?

Той стисна устни и се обърна към прозореца. Отвън паркингът, линейки, хора с торби, обикновен ден. А при мен все едно нещо се скъса.

Аз съм от едно село до Плевен. Малко място, всички се знаем, всички всичко питат. Като родих първата, беше радост. „Здраво дете, да ви е жива и здрава Деси.“ После втората — айде, нищо. „Следващият ще е юнак.“ След третата вече почнаха едни приказки. На площада, в магазина, пред кметството.
— Марийке, ти само моми ще пълниш ли къщата?
— Иване, няма кой фамилията да продължи.
— Някой да ви гледа нивите трябва, бе.

Все едно момичетата не са деца. Все едно са някакъв провал.

Свекърва ми Станка беше най-лошото. Не с крясъци постоянно, не. По-гадно. С подмятания.
— Аз на моя Стоян му родих двама сина, пък ти… какво да се прави, каквото Господ дал.
И въздишка. И поглед към Иван.

Първите години Иван не беше такъв. Или аз не исках да виждам. Работеше в една фирма за дограма в Плевен, сутрин с буса, вечер обратно. Носеше пари, не кой знае какви, ама се справяхме. Имаме къща от неговите родители, двор, кокошки. Аз гледах децата, после почнах и да чистя в училището в селото на половин щат. Всичко вървеше някак.

Само че след петото момиче той видимо се промени. Спря да идва в стаята, като бебето плаче. Спря да ги гушка пред хората. Като че ли се срамуваше. На имен ден, на сватба, на събор — все някой щеше да го сръга:
— Айде, Иване, направи един наследник, бе.
И всички се смеят. А той се смее уж, ама после вкъщи рита кофата пред вратата.

Един път му казах:
— Ако толкова ти тежи, кажи ми право.
Той вика:
— Какво да ти кажа? Че в това село ме направихте за смях?
— Ние ли те направихме? Децата ти?
— Не извъртай.

Много пъти съм се чудила защо не спрях по-рано. И аз не съм без мозък. Знам какво ще кажат хората — „Ами защо е раждала десет?“ Защото всеки път имаше надежда. Не толкова моя, колкото обща, натрапена, вкъщи. „Дай още веднъж.“ „Последно.“ „Може пък сега.“ И така последно, последно…

Само че истината, която аз разбрах чак преди две години, обърна всичко.

Тогава седмата, Нели, се разболя. Нищо фатално, ама висока температура, кашлица, задух. Отидохме в Спешното в Плевен. Иван беше пил предната вечер и не можеше да кара, та дойде братовчед ми. В чантата му търсех направление, лични карти, какво ли не. И там, в едно старо пликче от лаборатория, виждам изследвания. Спермограма. На Иван.

Не съм ровила нарочно, кълна се. Просто ми попадна. И отдолу — бележка от лекар в клиника в София, частна. Помня само едно изречение, защото ме удари в главата: „Полът на бъдещото дете не зависи от жената, а от мъжа.“ Имаше и още нещо за някаква генетична вероятност, не разбирам, ама смисълът беше ясен.

Прибрах листовете и нищо не казах тогава. Нели беше с бронхит, не ми беше до скандали. Но вечерта го подхванах.
— Ти кога си ходил на лекар за това?
Той пребледня.
— В чантата ми ли си ровила?
— Не ми обръщай. Кога?
Седна, запали цигара навън и мълча сигурно десет минути.
После каза:
— След четвъртото. Майка настоя.
— И си знаел? Знаел си, че не аз… че не е до мен?
— Знаел съм, че не е твоя вина.
— А ме остави всички да ме гледат като дефектна крава?

Това го изкрещях. Съседите сигурно са чули.

Той тогава избухна и той:
— Какво искаш да направя? Да изляза на мегдана и да обяснявам какви изследвания имам? Майка ми щеше да умре от срам. Хората щяха да кажат, че аз не съм мъж.
— А аз? Аз да не съм човек?

После дълго не си говорихме. И тук е работата, че колкото и да бях бясна, не можех да кажа, че той е само чудовище. Защото го видях как трепери. Тоя негов страх от подигравки… в нашето село мъжете се държат едно към друго ужасно. Ако беше излязло, щяха да го разкъсат от приказки. Да, не е същото като това, което аз понесох, ама и той си е живял в някакъв срам, само че скрит.

После излезе и друго. Свекърва ми всъщност е знаела. Даже тя го е карала да мълчи. Каза ми го в прав текст, когато най-после се скарахме пред къщата.
— Ако се разчуеше, че е от Иван, кой щеше да го уважава? — вика. — Жената може да понесе такива приказки, мъжът не може.
— Значи мене можеше да ме мачкат, така ли?
— Ти си майка. Майката търпи.

Ей това никога няма да го забравя.

И въпреки всичко аз пак останах. Не защото нямам достойнство, сигурно някои така ще кажат. Останах, защото имахме девет деца тогава. Къде да ида? С какво? Заплатата ми в училището, детските, малко домати от градината — това ли? Голямата вече беше студентка във Велико Търново, втората в Плевен в езикова, третата помагаше с малките. Аз ако тръгна, щях да сринa всички.

Само че след като разбрах, нещо в мен спря да се свива. Като кажеше някой в магазина:
— Пак ли чакаш, Марийке, дано е момче този път,
аз вече отговарях:
— Каквото е, моето си е. Гледай си доматите.

На някои им ставаше неудобно. На други — не.

Десетата я кръстихме Надежда. Не защото пак сме се надявали на момче, а точно обратното. Защото аз реших, че стига. Каквото било — било. Иван не каза нищо за името. Само подписа документите.

И пак, честно да си кажа, не е като във филм. Той не се превърна изведнъж в най-добрия баща. Още му тежи. Понякога гледа момичетата и си мълчи. Понякога се държи чудесно — води две от малките на училище, оправя им колелата, закача се с тях. После нещо го жегне и пак става кисел. Свекърва ми още прави физиономии, макар че вече е болна и аз пак аз ходя да й нося лекарства от аптеката. Щото нали, каквато и да е, е майка на Иван.

А дъщерите ми… те са ми всичко. Деси работи в банка в Плевен, Ели е медицинска сестра в Русе, Нели иска да става учителка. Малките се редят вечер около масата, шум, тетрадки, филии с лютеница, караници за зарядно. Къщата ми е пълна. И като ги гледам, понякога си мисля колко сме били глупави всички — да чакаме някакъв „наследник“, а то животът е бил тука, пред нас, с плитки, с раници, с изцапани чорапи.

Само че ако ме питате дали съм простила на Иван — не знам. Че ме е боляло от хорските приказки, боляло ме е. Но повече ме боли, че той е знаел истината и ме е оставил сама отпред. После, като се роди Надежда, дойде вечерта до леглото и каза:
— Не съм се разочаровал от нея. От себе си се разочаровах.

И това беше първият честен човек, който чух от него по темата. Само че дойде много късно.

Сега живеем, както можем. Не сме се разделили, ама и не е същото. Понякога си мисля да го бях натиснала по-рано да каже истината. Понякога си мисля, че и аз участвах в цялото безумие, като все се съгласявах на „още едно“. Не знам. Знам само, че никое от момичетата ми не е по-малко дете, защото не е момче.

Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да останете при човек, който е мълчал от страх и е оставил вас да ви съдят, или това не се прощава?