Дванайсет години живяхме в апартамента на свекърва ми, ремонтирахме го с нашите пари, а после тя поиска наем или да се махаме

„От първи юни или ми плащате 700 лева наем, или си търсите друго жилище.“

Това ми го каза свекърва ми Росица, седнала на нашата маса в кухнята, все едно говори за домати от пазара. Аз направо я зяпнах. Мъжът ми Ивайло само каза: „Мамо, ти добре ли си?“

Добре била. Даже много добре. Само че апартаментът бил неин, ние сме живели достатъчно дълго „на добра воля“ и вече било време или да плащаме като хората, или да се изнесем.

Тоя апартамент е в „Тракия“ в Пловдив. Като влязох там преди 12 години, банята беше от соца, дограмата духаше, кухнята беше с шкафове от не знам коя година. Ние с Ивайло тогава нямахме шанс за ипотека, аз бях на срочен договор в една счетоводна кантора, той работеше в сервиз за климатици. Росица тогава сама ни каза: „Елате тук, оправете си живота, само си плащайте сметките.“

И ние какво направихме? Сменихме дограмата, банята я направихме наново, кухня, ламинат, ел. инсталация. Не всичко наведнъж, ама лев по лев. Спестявания, потребителски кредит, даже баща ми помогна за плочките в банята. Няма да казвам, че сме купили жилището, не сме. Ама и като си вложил толкова, не мислиш, че някой един ден ще ти каже „айде вън“.

Казах ѝ: „Роси, това шега ли е?“

Тя вика: „Не ми говори така. И аз имам нужди.“

„Какви нужди?“, изпуснах се аз. „Ние 12 години ти поддържаме апартамента, не сме ти искали нищо.“

Тогава стана грозно. Тя ми каза, че съм се разпореждала в чужд имот. Аз ѝ казах, че ако не бяхме ние, още щеше да капе по стената в хола. Ивайло се опитваше да ни спира, ама и той накрая избухна: „Мамо, това е подло.“

Тя стана, облече си якето и на вратата каза: „Подло е синът ми да е на 40 и да живее все едно апартаментът му е подарен.“

След това две нощи не спах. Сметнахме, че не можем да ѝ даваме 700 лева. Освен ток, вода, храна, кола, всичко беше полудяло. Имаме и дъщеря на 10 години, Виктория. Не можех да рискувам да чакаме тя да ни смени патрона или да стане цирк пред детето. Намерихме набързо двустаен под наем в „Кючук Париж“ — малък, тъмен, 850 лева с таксите, без паркомясто. Пренесохме се за две седмици.

Най-обидното беше, че като изнасяхме пералнята, Росица стоеше в коридора и гледаше. Не каза „помогнете“, не каза „съжалявам“. Само: „Гледайте да не одерете касата.“ Тогава ако не беше детето, сигурно щях да кажа нещо много лошо.

После почнаха роднините. Едната зълва ми звъни: „Майка ми не е длъжна да ви издържа цял живот.“ Аз ѝ казвам: „Никой не ни е издържал.“ Тя: „Е, живели сте без наем.“ Да, без наем, ама с ремонти за хиляди. Обаче като го кажеш това, все едно си се натискал да инвестираш в чуждо. И донякъде е така, колкото и да не ми се признава.

Минаха към три месеца. Ивайло почти спря да говори с майка си. Само веднъж отиде, защото съседката отгоре ѝ имала теч и тя го викнала да погледне. Той се върна странен. Не ядосан, а… объркан.

Казах: „Какво има?“

Той вика: „Майка май не е заради парите само.“

„Е как да не е заради парите?“, направо подскочих аз.

Тогава ми каза нещо, което не знаех. Преди половин година Росица била ходила на кардиолог в „Пълмед“, имала някаква аритмия, не било нещо фатално, но много се била уплашила. Не ми беше казала. На Ивайло също не му беше казала тогава. Казала само на сестра му. И оттогава била почнала да повтаря, че ако утре нещо ѝ стане, щели сме да останем в апартамента, а дъщеря ѝ щяла да каже, че тя е ощетена. Че Ивайло щял да свикне, че жилището е негово. Че накрая щели да се изпокарат за наследство, докато тя е още жива.

Аз казах: „Е, и решението ѝ беше да ни изхвърли?“

Той само сви рамене. После добави: „Иска да продаде апартамента в село до Хисаря, където е бащината къща, и да даде на сестра ми нейната част предварително. Май се е паникьосала, че всичко се размива.“

Тук вече се ядосах по нов начин. Значи не било точно алчност, а страх, смесен с натискане от сестрата. И пак, вместо да седнем като хора, тя направо ни поставя ултиматум.

Най-гадното е, че след още време излезе и друго. Росица всъщност не искала нито да ни взема наем, нито да ни гони завинаги. Искала да ни „размърда“, по нейните думи. Да види дали ще си потърсим собствено жилище, защото според нея ние сме се били устроили прекалено удобно. Това го чух от нея в лицето, когато най-после седнахме тримата в едно кафене до „Гранд“.

„Уплаших се, че ще умра и ще ви оставя да се карате“, каза тя. „И че ако живеете още там, никога няма да си направите ваш дом.“

Аз направо онемях. После ѝ казах: „Ти направи точно обратното. Не ни помогна, а ни счупи.“

Тя се разплака. За пръв път я виждах така. Каза: „Като се прибирам вечер, ми е тихо. Много тихо. И аз… не знам. Станах лоша.“

Ивайло също се разплака, което при него не се случва. Каза ѝ: „Мамо, ако беше казала, че те е страх да не останеш сама, щяхме да измислим нещо. Но ти ме унижи пред жена ми и пред детето ми.“

Сдобрихме се уж. Виктория пак ходи при баба си. Ние също я виждаме. Аз ѝ нося лекарства понякога, като не може да излезе. И тя ни даде 5000 лева „за ремонта, поне малко“. Не ги исках, ама Ивайло каза да ги вземем, не заради парите, а за да признае поне нещо. Само че какво да признаваш с 5000 лева след 12 години и след всичко?

Истината е, че вече нищо не е същото. Като отида у тях, не мога да седна спокойно. Гледам кухнята, която аз съм избирала, банята, дето я правихме на кредит, и ми става едно такова… После си казвам, че апартаментът си е неин. После пак се сещам как ни изкара за двайсет дни. И така се въртя.

Сега събираме за самоучастие за ипотека, макар че на тия цени направо ме хваща страх. С Росица сме в прилични отношения, ама близост няма. И май няма и да има. Понякога си мисля, че тя не искаше да ни изгони, а просто искаше да не се чувства излишна и сама. Обаче човек като тръгне да плаши близките си, после и да се извини, нещо остава счупено.

Кажете ми честно — ако бяхте на мое място, щяхте ли изобщо да ѝ простите и да поддържате връзка, или след такова нещо щяхте да дръпнете чертата?