Когато излъгах, че още работя в банката, а после всичко се срина на годежа на сестра ми

„Недей сега, моля ти се, само тази вечер да не го говориш.“ Това ми съска сестра ми Галя в коридора на ресторанта в „Тракия“ в Пловдив, точно преди да влезем в залата за годежа ѝ. Беше се вкопчила в ръката ми така, че чак ме заболя.

„Кое да не говоря?“ я питам, уж все едно не разбирам.

„Че не си в банката вече. Моля те. Хората са… знаеш ги.“

Аз я гледам. „Хората“ бяха двайсет и няколко души. Роднини, бъдещи сватове, съседи на момчето, една леля от Раковски, дето на всичко има мнение. Не някакъв парламент.

„Гале, не ми се лъже.“

„Е, не лъжи. Просто ако не стане дума, не го казвай.“

Станало каквото станало, влязохме. Аз вече трети месец не работех. Бях в клон на банка до Сточна гара, съкратиха ни. Не само мен, де, ама на мен ми дойде много. Кредитът за апартамента в „Кючук Париж“, дето го взех с бившия ми, си остана. Бившият изчезна удобно в София при „нова възможност“. Аз останах с вноските и с майка ми, която уж дойде за малко след операцията на тазобедрената става, а вече осем месеца беше у нас.

Още на салатата започна.

Бъдещата свекърва, Снежана, ме пита с глас, дето всички да чуят: „И в кой клон беше ти, май в ДСК? Моят мъж търси човек за ипотечен кредит, може да го насочиш.“

Почувствах как Галя ми рита под масата.

И аз… казах: „Да, да, още съм там, ама сега сме в една реорганизация и е лудница.“

Още като го изрекох, ми стана гадно. Ама вече беше излязло.

„Е, браво“, вика Снежана. „Момиче с хубава работа, подредено. Така трябва.“

Подредено. Ако знаеше, че предната седмица бях платила тока през ePay с пари, дето майка ми ги беше скътала от пенсията си, нямаше да ми говори за подреденост.

После нещата тръгнаха надолу. Един от гостите, братовчед на младоженеца, взе да ме разпитва дали търсят хора, че жена му искала да кандидатства. Аз пак замазах. После вуйчо ми Киро, леко почерпен, каза: „Ей, нашата Елица е оправна, не като някои, дето все на мама и тате чакат.“ И посочи братовчед ми, който кара в „Спиди“ и честно казано работи повече от всички ни.

Стана ми още по-мръсно.

Извинявах се по тоалетни, по коридори, само и само да не ме заговарят. Галя дойде след мен.

„Видя ли, не е страшно“, каза ми.

Тогава избухнах: „Не е страшно за кого? За теб? Защото твоите сватове ще си мислят, че семейството ти е лъснато и подредено?“

Тя веднага се дръпна. „Не е това.“

„Това е точно. Срам те е, че съм без работа.“

„Не ме е срам от теб. Срам ме е какви са хората.“

„Е, голяма разлика.“

Върнахме се мълчаливо. И тогава най-лошото — майка ми, дето трудно ходи, беше станала да отиде до тоалетна и беше чула половината ни разговор. Седна и само каза: „Стига сте се излагали.“ Тая реплика при нея значи всичко и нищо.

След десерта Снежана пак подхвана темата. „Елица, като си в банката, сигурно ще дадеш акъл и на Галя за кредита за новото жилище. Младите трябва да се насочват.“

И тук вече не издържах. Казах: „Не съм в банката. Съкратиха ме. От три месеца съм без работа.“

Може би го казах по-рязко, отколкото трябваше. Настъпи такава тишина, че се чуваше музиката от другата зала.

Снежана мига, после: „Ами… добре. Това се случва.“ Но по тона ѝ се чу всичко.

Галя пребледня. Годеникът ѝ Митко я хвана за ръката. Аз станах да си тръгвам. И точно тогава майка ми, вместо да ме защити, каза: „Тя и апартаментът ѝ е на кантар, ама не слуша.“

Заклевам се, щях да потъна.

„Мамо!“

„Какво мамо? Истина е“, каза тя. „Не мога аз с пенсията да ви спасявам всички.“

И ето тук излезе нещо, което аз не знаех. Галя се развика: „Стига си се правела на жертва! Кажи им и за парите от татко!“

Аз я гледам като ударена. Татко почина преди две години. Продадохме нивата до Първомай, останаха едни пари, не много, ама не и малко.

Майка ми млъкна.

„Какви пари?“ питам.

Галя вече плачеше и се ядосваше едновременно. „Майка ни е дала на теб от тях. Тайно. За вноските. И после на мен ми обяснява, че няма как да помогне за капарото за жилището, за да не се излагаме пред хората на Митко.“

Направо ми омекнаха краката. „Какви ги говориш? Мамо?“

Майка ми стисна устни. После каза: „Дадох ти два пъти. По хиляда лева. Не съм крила, просто… не намерих момент.“

„Как не си крила? Даваше ми ги в плик и ми викаше да не казвам на Галя, че ще се обиди!“

И в този момент вече аз станах лошата в очите на всички. Защото наистина бях взела парите. Да, мислех, че са нейни спестявания. Да, не съм питала достатъчно. Да, удобно ми беше да не питам.

Галя стана от масата: „Значи аз цяла година слушам как няма пари, а ти си вземала?“

„Не съм ги искала от татко! Не съм знаела!“

„Е, сега знаеш.“

Митко тогава каза нещо, дето изобщо не очаквах: „Гале, стига. И ние не сме казали цялата истина.“

Всички се обърнаха към него.

Той въздъхна и каза: „Няма капаро, защото аз изтеглих пари за да покрия дълговете на баща ми. От хазарт. Не исках да го кажа преди годежа.“

Тогава вече стана пълен цирк. Снежана почна да плаче, че я излагали. Бащата на Митко стана и излезе. Галя седна и само гледаше в една точка. Аз стоях с якето в ръка и изведнъж моята лъжа за работата ми се видя и малка, и отвратителна едновременно.

Накрая си тръгнахме поотделно. Майка ми се прибра при мен и цяла вечер не си говорихме. На другия ден ми каза: „Направих го, защото ти беше по-закъсала.“ След час каза обратното: „Направих го, защото Галя поне има мъж до себе си.“ И двете ме заболяха по различен начин.

С Галя още не сме се оправили. Писах ѝ, че ще върна тези пари, макар че не знам откъде. Тя ми отвърна само: „Не са в парите.“ Да, ама и в парите е, и в срама, и в лъжите, и в това кой как изглежда пред хората.

А за мен… най-много ме гложди, че ако Снежана не ме беше питала така, сигурно щях още да си играя на „всичко е наред“. Явно много съм държала да не ме гледат като провалена. И накрая станах точно това, само че пред всички.

Не знам. Вие какво бихте направили на мое място — щяхте ли да замълчите, за да мине вечерта, или щяхте да кажете истината веднага, колкото и да боли?