„Тия деца не са ми банкомат“: как едно семейно смятане едва не ни разби у дома

„От следващия месец аз за уроците на Виктор и за телефона на Ники няма да плащам. Да е ясно.“

Това ми го каза Петър в сряда вечерта, прав пред хладилника, докато аз вадех каймата за мусака. Не някакъв голям скандал, не крясъци в началото. Направо сухо, все едно говори за тока.

Обърнах се и само го гледах.

„Как така няма да плащаш?“

„Така. Не мога вече. И не искам.“

От стаята Ники веднага намали телевизора. Той е на 14 и уж нищо не слуша, ама всичко чува. Виктор е на 10 и почна да се върти около масата, защото като усети напрежение, все там идва.

„Кажи го по-силно, да те чуят и децата“, му казах аз. Да, знам, че не беше умно. Ама ми изби.

Петър също се ядоса.

„Добре. Ще го кажа. Не съм длъжен да издържам всичко. Имат си баща.“

Ники тогава стана и каза: „Ясно, бе.“ И се затвори в стаята. Така го каза, че на мен ми стана по-лошо, отколкото ако беше ревнал.

Аз тръгнах след Петър: „Три години сме заедно, три години ги водиш на училище, на тренировки, на зъболекар даже, и сега изведнъж си спомни, че имали баща?“

Той ми отвърна: „Да, спомних си, защото аз плащам кредита, сметките, храната, горивото, а ти все чакаш заплатата и все не стига.“

Това ме удари гадно, защото беше вярно наполовина. Работя в аптека в „Красно село“, не взимам малко, ама не взимам и кой знае какво. Бившият ми мъж, Ивайло, плаща издръжка, но ту я бави, ту дава половината, ту „тоя месец съм на червено“. И аз все запушвам дупки. Петър работи в сервиз за климатични системи, има добри месеци, но и на него му е тегаво. Само че до оня ден говореше за „нашите деца“. Това не мога да преглътна.

Същата вечер не вечеряхме заедно. Виктор ме попита тихо: „Петър чичо вече не ни ли обича?“ Аз му казах да не говори глупости, но честно – и аз това чух.

На другия ден звъннах на майка ми в Перник. Тя, естествено: „Казвах ти аз да не се местиш в неговия апартамент.“ Само това чакаше. Апартаментът е негов, купен преди да се съберем. Аз продадох гарсониерата си в „Надежда“ след развода, покрих едни стари заеми на Ивайло, да, знам, много умно, и с остатъка помогнахме за ремонта тук. Като казвам „помогнахме“, значи аз дадох почти всичко, дето ми беше останало. Но не сме го писали никъде. Тогава ми се струваше грозно да правим сметки помежду си.

В петък стана по-лошо. Намерих в шкафа папка от банката. Не съм ровила нарочно, търсех гаранцията на пералнята. Вътре – извлечение за потребителски кредит. На името на Петър. 18 000 лева. Отпреди два месеца.

Като се прибра, му го тръснах на масата.

„За какво е това?“

Той пребледня. Буквално.

„Не ти влиза в работата.“

„А, значи за моите деца ти влиза, ама това не? За какво са тия пари?“

Мълча, мълча и вика: „За сестра ми.“

Оказа се, че сестра му Мария, в Плевен, е затънала. Мъжът ѝ заминал за Германия, после се оказало, че не праща пари, а има друга. Тя с две деца, единият с астма, на квартира, с просрочени вноски. Петър изтеглил кредита, за да ѝ помогне да не я изхвърлят и да плати лечение на малкия.

И аз седнах. Защото как да кажа, че това е лошо? Не е лошо. Само че защо крие? И защо точно моите деца станаха проблем след това?

Той каза: „Защото ме е страх, бе, Калина. Страх ме е. Всеки месец давам, давам, давам и имам чувството, че ако стане нещо, аз ще съм тоя, дето ще го отнесе. Твоят бивш се измъква, сестра ми виси на мен, ти очакваш да съм стабилен за всички… А ако аз остана без работа?“

Аз му креснах: „И за това реши да накажеш децата?“

„Не исках да ги наказвам. Исках някой да чуе, че не издържам.“

Точно тогава Ники беше зад вратата. Не знам откога. Влезе и каза: „Няма нужда да плащаш за мене. Ще спра английския.“ На 14 е, ама така го каза, все едно е на 40.

После и Виктор се разрева. „Аз ще се откажа от футбола.“

Ей това не го издържах. Викам: „Стига! Никой няма да се отказва от нищо!“ Ама то вече беше станало мазало.

Седнахме четиримата в хола. За пръв път без да шикалкавим. Петър каза на децата: „Проблемът не сте вие.“ Ники веднага: „Да, ясно.“ Петър го преглътна и продължи. Каза, че се е почувствал като касичка, че се е ядосвал и на Ивайло, и на себе си, и че е избухнал на грешното място. После каза нещо, което не знаех.

Миналата година Петър бил ходил на изследвания, защото с него мислехме и за наше дете, и лекар му казал, че шансът е много малък. Той не ми беше казал. Срам го било, яд го било, не знам. И колкото повече се връзвал към моите деца, толкова повече го хващало паника, че ако някога се разделим, пак ще остане сам и накрая ще е плащал, грижил се, а няма да има никакво място.

Честно, тогава ми се обърка всичко. Бях бясна, че е крил. Беше ми и мъчно за него. И пак бях бясна. Всичко наведнъж.

Казах му: „Не можеш да влизаш и излизаш от живота им според вноските по кредита.“

Той само кимна. „Знам.“

Ники попита: „Тогава защо ни викаше ваши деца, а не наши?“

Петър не се оправдава. Каза: „Защото се уплаших и се държах тъпо.“

Това беше. Нямаше някакъв филмов край. Не сме се прегръщали всички и да е станало прекрасно. Но направихме едно нещо – седнахме с лист и химикал. Разделихме разходите. Аз поех твърдо уроците и дрехите на децата, той – сметките и храната засега, а за извънредни неща решаваме заедно. Ивайло го натиснах официално през съдия-изпълнител за издръжката, колкото и да ми е противно пак да се влача по институции. А Петър обеща две неща – да не прави повече такива изречения пред децата и да не крие кредити и диагнози от мен.

Само че белег остана. Ники още е хладен с него. Виктор ту се лепи за Петър, ту се дърпа. Аз също не мога да се правя, че нищо не е било. Като отворя темата за пари, все едно пак почва.

И все пак… не мога да кажа, че Петър е чудовище. Не мога и да кажа, че съм длъжна да приемам всичко, защото му е тежко. Май най-гадното е, че и двамата донякъде сме прави и пак стана грозно.

Ако бяхте на мое място, щяхте ли да останете с човек, който е казал на практика, че децата ти не са негова отговорност, дори после да е признал защо?