Прибрах чужда жена у дома и после целият вход започна да ме гледа накриво

„Ти нормална ли си бе, Ива? В нашия дом ли ще ми водиш непознати хора?“

Станимир ми го изкрещя още от вратата, а жената зад мен стоеше с една синя торба от „Фантастико“ и гледаше в пода. Беше валяло, стълбището миришеше на мокри обувки, а от третия етаж вече се беше подала баба Донка, щото тя всичко чува.

Казах му: „Само за тази вечер. Моля те. Няма къде да отиде.“

Той се дръпна и вика: „Аз ли съм приют? Имаме дете вкъщи.“

И беше прав за детето. Марти е на девет. Не е съвсем малък, ама пак. Само че като видях жената на спирката до „Люлин център“, с разкъсан цип на якето, трепереща, и като ми каза „Не искам пари, само да не спя навън“, не можах да я оставя. Казваше се Елица, на около петдесет, прилична, не миришеше на алкохол, не беше агресивна. Аз не съм някаква спасителка, даже обратното, гледам да не се набивам, ама тогава… просто нещо ми стана.

Майка ми после, като разбра, направо ме разпъна по телефона.

„Ти акъл имаш ли? А ако е крадла? А ако ви направи нещо? Хората какво ще кажат?“

Ето това „хората какво ще кажат“ ми влезе под кожата повече и от скандала на Станимир. Защото, да, и аз това мислех. Още като я качвах в асансьора, усещах как ме гледат. В нашия вход само да кихнеш накриво и до вечерта всички знаят.

Настаних Елица в хола. Дадох й супа, сухи дрехи на майка ми, дето ги пазя в един шкаф. Марти дойде, погледна я и тихо ме попита: „Мамо, тази леля без дом ли е?“ Аз казах: „За малко е закъсала.“

Станимир цяла вечер тропаше по шкафове. Не е лош човек, да не го изкарам звяр. Той работи в склад в Божурище, става в пет сутринта, смята сметки, ипотека, уроци по английски на детето, колата пак е за ремонт. И в един момент се прибира и намира непозната у дома. Нормално е да побеснее.

Само че после стана по-гадно.

На другия ден, докато бях на работа в счетоводната къща в „Овча купел“, ми звъни съседката Ваня:

„Ива, да знаеш, оная твоята рови пред мазетата.“

Сърцето ми падна. Хукнах. Като стигнах, Елица стоеше долу при мазите, а Станимир пред нея, червен.

„Казах ти!“, почна той. „Каза, че няма къде да отиде, а тя оглежда кое как се отваря.“

Елица се разтрепери и вика: „Не съм ровила. Търсех тоалетна, заключихте горната баня.“

А то вярно, сутринта Станимир беше заключил нашата баня в спалнята, да не влиза там. И тя явно беше слезла до мазите, щото долу има една стара чешма и тоалетна, дето домоуправителят ползва като ремонтират нещо. Само че картинката беше ужасна. И аз… вместо да я защитя веднага, я гледах все едно вече съм сигурна, че ни лъже.

Тогава тя ми каза нещо, дето ме закова:

„Не съм бездомна. Излъгах.“

Станимир се изсмя нервно: „Е, чудесно. Още по-добре.“

Оказа се, че имала апартамент в „Надежда“, но не можела да се прибере. Не защото няма дом, а защото синът й сменил патрона. След смъртта на мъжа й почнали скандали за жилището. Апартаментът бил на името на мъжа, после излязло, че малко преди да умре, го прехвърлил на сина им. Тя твърдеше, че е станало под натиск. Синът твърдял, че тя е теглила бързи кредити и ги е криела. И той наистина бил изплатил част от тях. Блокирал я, не й вдигал, а предната вечер я изкарал след скандал.

Аз я гледах и не знаех какво да кажа. Защото вече не беше проста история „жена на улицата“. Беше семейна война, в която ние се бяхме намърдали по средата.

Вечерта седнахме тримата в кухнята. Марти беше при майка ми.

Станимир каза: „Ива, стига. Не можем да решаваме чужди наследства у нас.“

Елица му отвърна: „Не искам да решавате нищо. Трябва ми ден-два, докато намеря адвокат и си извадя дубликат от документите.“

Аз попитах: „А защо излъга, че си без дом?“

Тя ме погледна и каза: „Щото ако бях казала истината, никой нямаше да ме прибере. Всички бягат от семейни истории.“

И, честно, май беше права.

Само че после излезе още нещо. Станимир, който уж не искаше да се месим, на следващия ден ми звънна странно тих.

„Ива… май познавам сина й.“

Светът ми се обърна. Оказа се, че преди години двамата работили заедно в една логистична фирма. Не близки, ама се знаели. И Станимир ми призна, че момчето веднъж му било искало пари назаем, защото майка му била взела кредит на негово име с някакво пълномощно. Тогава аз направо избухнах:

„И това кога смяташе да ми го кажеш?“

Той вика: „Не бях сигурен, че е същата. И не исках да стане още по-голям цирк.“

Като притиснах Елица, тя първо отричаше, после се разплака. Каза, че била отчаяна, мъжът й бил болен дълго, харчове, лекарства, после тя се оплела. Взела един кредит, после втори, после прехвърляла, докато не станало страшно. Подписала вместо сина си. „Само да запуша дупката“, така каза. И да, той имал причина да й е бесен. Обаче и той не бил цвете. След като получил апартамента, започнал да я натиска да се махне, да ходи при сестра си в Плевен. Тя няма сестра в Плевен. Блъфирал я, че ще я даде на съд, ако не се изнесе доброволно.

И в един момент аз вече не знаех кого съжалявам и на кого се ядосвам. Нея ли, че е лъгала и е минала всякакви граници. Него ли, че е заключил майка си навън. Мъжа ми ли, че ме изкара безотговорна, а после се оказа, че крие важна част. Или себе си, че пак се хвърлих без да мисля.

Накрая не я оставихме у нас. И това още ме гризе, ама е така. Намерих й стая за три нощи в един семеен хотел до Централна гара, платих я аз. Станимир помогна да се свърже с адвокатка, братовчедка на негов колега. Даже й занесе два сака с дрехи и лекарства, без много приказки. После Елица отиде при една братовчедка в „Свобода“. До колкото знам, сина й и тя са почнали дело. Марти само веднъж попита: „Лелята оправи ли си дома?“ и аз не знаех какво да му кажа.

Входът, естествено, си говори. Ваня още ме гледа особено. Майка ми твърди, че съм си търсила белята. Станимир и до днес като види някой да ме спира на улицата, веднага наостря уши. А аз… честно, не съм спокойна както преди. Все едно сама си вкарах чужд хаос в къщата. Само че ако пак видя човек в такова положение, не знам дали ще мога просто да се обърна и да си тръгна.

Вие какво щяхте да направите на мое място — да затворите вратата от самото начало, или да помогнете, дори с риск после всички да ви съдят?