Когато майка ми хвърли ключовете на масата и ми каза да избирам

„Ако излезеш сега, не се връщай да ми ревеш после.“

Това ми го каза майка ми, докато държеше връзката с ключове и направо я хвърли на масата в кухнята. Беше събота, към осем вечерта, в „Люлин“, и миришеше на пълнени чушки, а аз стоях с якето облечено, защото Иво ме чакаше долу в колата. Брат ми Митко беше до прозореца и само каза: „Айде пак почна.“

Аз викам: „Какво значи това, бе, мамо? На 36 години съм.“

Тя: „Значи, че баща ти е на легло, аз не съм робот, а ти си тръгнала да се правиш на момиче.“

Много гадно ми стана от това „момиче“. Все едно всичко, което искам, е някакъв каприз. А аз не тръгвах на почивка в Гърция, а да отида за два дни до Пловдив с човека, с когото съм от осем месеца и с когото за първи път от години ми е… леко. Нормално. Даже смешно ми е да го кажа.

Баща ми беше в хола, след инсулт от миналата есен. Говореше трудно, ставаше само с помощ. От НЗОК някакви неща покриваха, други не, рехабилитацията я прекъснахме, защото не стигаха парите. Майка ми го въртеше, хранеше, миеше, а аз след работа ходех през ден. Работя в една счетоводна кантора на „България“, не взимам кой знае какво. Митко е шофьор в куриерска фирма и все казва, че няма време.

Само че истината не е точно такава.

Първо, аз не живея при нашите отдавна. Под наем съм в „Овча купел“ в една гарсониера. Второ, последните три месеца почти всяка вечер бях у тях, защото майка ми почна да звъни за всичко. „Ела да го обърнем.“ „Ела, че не иска да яде.“ „Ела, че пак е мокър.“ И аз ходех. И после на работа недоспала, кисела, правя грешки. Иво стои и чака, отменяме всичко. Приятелките ми вече не ме търсят. Малко по малко изчезнах от собствения си живот.

И да, знам как звучи. Баща ти е болен, а ти за „собствения си живот“ мислиш. Ама и аз това си повтарях и затова мълчах толкова време.

Иво долу ми звънеше. Майка ми пак: „Избери си. Или си с нас, или си тръгвай по твоя път.“

Тогава Митко се намеси: „Стига си я стискала, бе. Кажи й истината.“

Майка ми направо побеля. „Ти мълчи.“

Аз гледам ту единия, ту другия. „Каква истина?“

Митко изсумтя: „Апартаментът на баба в ‘Надежда’ не е прехвърлен на мен случайно. Това беше условие.“

Нищо не разбрах в първия момент. Баба почина преди две години. Имаше двустаен в „Надежда“. Всички мислехме, че ще го делим някак, ама после излезе, че тя приживе го е дарила на Митко. Майка ми тогава каза: „Така е решила жената.“ Аз бях бясна, после се примирих. Какво да правя.

„Какво условие?“ викам.

И той: „Да поема татко, ако стане нещо. Да живеят при мен или да плащам човек. Щото ти си под наем, а мама нямаше как сама.“

Майка ми скочи: „Не плащаш нищо! Един лев не си дал за гледачка!“

„Защото ти не искаш чужд човек у вас! И защото накарахте Деси да идва без пари!“

Направо ми причерня. „Без пари?“

Майка ми вика: „Ние сме семейство, какви пари?“

Аз: „А апартаментът в ‘Надежда’ пак ли е семейство? Само аз ли не съм в това семейство?“

Баща ми от хола почна да тропа с ръка по облегалката. Отидох. Гледаше ме така… не знам. Яд ли беше, молба ли. Едвам каза: „Не… карай…“

Ама вече беше късно.

Излезе и друго. Че майка ми била взела бърз кредит зимата, за да покрием лекарства и един дюшек против залежаване, без да ми каже. Че после два пъти аз съм й давала пари „назаем“ уж за ток и вода, а тя ги е вкарвала по вноската. Че Митко реално е плащал част от този кредит, ама тайно, за да не се караме. Че Иво преди месец е предложил да наеме жена за събота и неделя, а майка ми му казала: „Чужд мъж не ми се бърка в къщата.“ Това даже не го знаех. Той не ми беше казал, за да не ме настройва.

И най-гадното излезе накрая.

Баща ми, още преди инсулта, бил настоял апартаментът на баба да отиде при Митко. Не защото аз съм по-малко дете, а защото според него „Деси все ще се оправи“. Аз съм била „по-силната“. Митко бил „несигурен“, с детето от първия си брак, с кредити, все на ръба. Само че аз цял живот го слушам това. Деси ще се оправи. Деси е разумна. Деси няма да прави проблеми. И накрая какво? Точно затова на мен се оставя вината, грижата, разбирането.

Върнах се в кухнята и казах на майка ми: „Ти не искаш помощ. Ти искаш аз да си стоя на разположение, за да не се чувстваш сама.“

Тя ме погледна и за първи път не кресна. Само седна. „Да, и това искам. Какво толкова странно има? Цял ден съм с един болен човек, който понякога дори не ме познава. Като затворя вратата вечер, ми става страшно. Ти си ми дъщеря.“

Това ме удари повече от всички скандали. Защото беше вярно. И защото пак ме ядоса.

Иво ми звънна пак. Излязох на терасата. Казах му: „Не мога да дойда.“ Той помълча и после само: „Деси, аз не искам да те деля с болест, с вина и с хора, които ще те дърпат, докато не те скъсат. Но и не мога да чакам безкрайно.“

Скарахме се и с него. Не страшно, ама от онези тихите скандали, дето са по-лоши. След седмица ми каза, че му трябва дистанция. Оттогава не сме се виждали.

После аз направих нещо, за което още не знам права ли съм. Намерих през една съседка жена за гледане, пенсионерка от блока до нашия, и я доведох направо вкъщи. Майка ми побесня. Баща ми също се напрегна, не искаше чужд човек. Но жената, леля Ваня, се оказа злато. Не за всичко, не е чудо, но поне майка ми започна да спи по два-три часа следобед. Митко почна да дава твърда сума всеки месец. Аз също. И да, наложи се да кажа, че ако трябва, ще си търся дял по съдебен път от онова дарение, не защото искам да ги съдя, а защото само така ме взеха насериозно. Грозно е, знам.

Майка ми още ми е сърдита. Говорим, ама някак на пресекулки. Баща ми последно, като му носих банички от пазара, хвана ръката ми и каза по неговия си начин: „Ти… не си… длъжна.“ И аз не знам дали това беше извинение, или просто го каза, защото е видял, че съм на ръба.

Понякога си мисля, че ако бях останала и бях зарязала всичко друго, пак щях да ги намразя. Ако бях тръгнала и ги бях оставила, щях да се намразя аз. И в двата случая не знам кое е правилното.

Сега съм някъде по средата и честно казано, пак не ми е мирно. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли избрали себе си, ако знаете, че така оставяте най-близките си да се справят по-тежко?