Подаръкът, с който исках да се сближа със свекърва ми, а накрая едва не разбихме семейството

„Това ли ти беше голямата изненада? Махни го от очите ми!“ — Марта буквално изкрещя и бутна кутията от масата. Капакът падна, вътре всичко се разсипа по плочките и аз само я гледах. Ръцете ми трепереха, а мъжът ми Ивайло викаше: „Мамо, какво ти става? Нормална ли си?“

Бях направила албум на ръка. Не нещо скъпо, а такова… с мисъл. Снимки от последните две години — именния ден у тях в „Люлин“, разходката до Банкя, първия рожден ден на малкия, една снимка как Марта му плете терлички на дивана. Бях лепила, писала надписи, даже помолих една приятелка от „Красно село“ да ми помогне с подвързията. Исках най-после да направя нещо, което да покаже, че не съм й враг.

Само че между снимките бях сложила и едно изсушено кокиче в малък прозрачен джоб. За украса. И точно като го видя, тя пребледня. После се разкрещя.

„Кой ти каза да ми носиш това? Тя ли? Тая змия ли пак рови?“

Аз викам: „Коя тя, лельо Марта? Аз сама го направих.“

„Не ми викай лельо! Не ми се прави на добра!“

Ивайло се ядоса: „Стига вече! Зорница се е постарала!“

Да, аз съм Зорница. И в този момент честно казано ми идеше да си обуя обувките, да си взема детето и да си тръгна. Само че бяхме у тях, малкият беше в хола с количката, а свекърът ми Стефан мълчеше като закован до секцията.

Марта почна да плаче, ама такъв плач, дето не знаеш дали ще припадне, или ще те изгони. И каза: „Махнете го. Това цвете го махнете.“

Прибрах албума в една торба и си тръгнахме. В колата Ивайло беше бесен.

„Ненормална работа. Какво й стана за едно кокиче? От както се помня, все нещо й пречи. Криво й казваш, право й казваш…“

Аз казах: „Не беше само това. Все едно видя призрак.“

Той удари по волана. „Пак някакви нейни драми.“

Тук да кажа, че с Марта никога не сме били близки. Не от онези свекърви, дето идват да помагат с манджа и дете. По-скоро държи се уж възпитано, ама все едно ме мери. „Така ли ще го обличаш?“ „Не давай толкова сок.“ „При нас не се правеше така.“ Все дребни неща, които те изяждат. И аз търпях, защото Ивайло е единствен син и много държи да сме семейство.

Два дни тя не вдигаше телефона. После ми звънна не тя, а Стефан.

„Зори, можеш ли да минеш сама? Без Иво.“

Отидох след работа, направо от офиса до тях. Работя в счетоводна кантора до НДК, та хванах метрото и цял път ми беше свито.

Стефан ми отвори и ми каза: „Марта е в спалнята. Не е добре.“

Като влязох, тя седеше на леглото и стискаше някаква стара кърпичка. Погледна ме и първо помислих, че пак ще почне. А тя само каза: „Не знаеше. Ясно ми е, че не знаеше.“

Мълчах. После тя ми посочи да седна.

„Преди Ивайло имах момиченце“, каза. „Родих го в края на февруари. Живя девет дни.“

Аз направо онемях. Не бях чувала такова нещо. Ивайло също явно не знаеше.

„Казваше се Калина. Погребаха я в началото на март. Имаше кокичета. Майка ми донесе. Оттогава не мога да ги гледам.“

Не знаех какво да кажа. Само прошепнах: „Съжалявам.“

Тя се изсмя странно и вика: „Съжалявам… Да. И аз. Само че не е само това.“

И тогава излезе другото.

Оказа се, че преди година тя е видяла изследвания на Ивайло в едно чекмедже. Ходил тайно на спермограма, защото почти две години не ставаше да имаме дете. После стана, но след лечение, хормони, лекари, „Надежда“, какво ли не. Ние не бяхме казали на никого. Дори на нашите. И тя си е въобразила, че аз нарочно й „показвам“ албум с внучето и кокиче, за да й натрия носа, че нейният син все пак има дете, въпреки че според нея проблемът бил в него.

Аз я гледах и ми беше лошо. Казах: „Вие ровите ли ни в нещата?“

Тя веднага: „Не съм ровила! Търсех гаранцията на бойлера. Бяха в шкафа.“

Да, сигурно. И после година си е мълчала.

„Защо не казахте на Ивайло за сестра му?“ я питам.

Тя сведе глава. „Стефан не искаше. Каза, че няма смисъл детето да расте с такава тежест. После минаха години… и вече не знаех как.“

В този момент ми стана и жал за нея, и гадно. Защото тя не беше просто „зла свекърва“. Ама и не беше права. Изкара си всичко върху мен, все едно съм й виновна за нейните загуби, за тайните им, за това, че с Иво пазихме нашите проблеми.

Когато казах на Ивайло, той първо не ми повярва. После отиде у тях и стана още по-голям скандал. Чувах го по телефона как вика: „Цял живот ли ще ме правите на глупак? Имам сестра и разбирам на 34?“ Стефан пък му крещеше: „Това не е за телефон!“, Марта ревеше.

Три седмици не си говориха. После Марта прати буркан лютеница и едно пликче за малкия с 50 лева, все едно нищо не е било. Аз тогава избухнах на Ивайло: „Кажи й поне едно извинявай!“ А той: „Тя така показва, че й е неудобно.“

Само че на мен ми писна все аз да разбирам, все аз да преглъщам. Преди няколко дни Марта ми звънна и каза: „Елате в неделя на мусака.“ Все едно няма проблем. Попитах я направо: „Марта, вие извинявате ли ми се за онова?“ Тя замълча и после каза: „Сгреших, но и ти трябваше да внимаваш с тия… символи.“ Направо щях да затворя.

И пак, от друга страна, тая жена е живяла 30 и кусур години със скръб, която е крила и от сина си. Не знам как се живее така. Не знам и аз дали, ако бях на нейно място, нямаше да откача за нещо дребно.

Сега Ивайло иска да ходим в неделя, защото „все пак са ми родители“. Аз не искам да правя война, ама не искам и пак да се бутам там, където очевидно не съм добре дошла, освен ако не преглъщам всичко. Чудя се дали да направя още един опит заради мъжа ми и детето, или просто да държа дистанция и толкова. Вие какво бихте направили на мое място?