Родих в разгара на скандала ни и чак тогава разбрах колко дълбоко сме се счупили с Мартин

„Ти пак ли си пил бира в колата?“ — това му изкрещях на паркинга пред блока, с ръка на кръста и с една торба от Била, която се скъса по средата.

Мартин тресна вратата и ми каза: „Една бира е, бе, Луция, не съм се напил. Цял ден мотам по задачи за тебе и за детето.“

„За детето? Детето още не се е родило, а ти вече се държиш все едно аз ти преча!“

И точно тогава ме сряза ниско долу. Буквално замръзнах.

Той първо продължи да говори, после видя лицето ми.

„Какво ти е?“

„Май… май ми изтекоха водите.“

Половин час по-рано се карахме по телефона, защото не си вдигаше. Аз бях в деветия месец, подута, нервна, а той пак бил „на майстори“ в апартамента на майка му в „Люлин“. Само че после се оказа, че не е бил само там. Беше ходил и до банката.

Това го разбрах чак след раждането.

Отидохме в „Майчин дом“ в ужасна тишина. По пътя само ми повтаряше: „Дишай, Лу. Дишай.“ А аз му виках да млъкне. Не исках да го слушам, не исках да го гледам. В главата ми беше само, че ако нещо стане с бебето, последното, което съм направила, е да се дера с баща му като луда.

Родих трудно. Адам излезе по-едър, отколкото очакваха, и накрая стигнахме до секцио. След това бях като пребита. Мартин дойде при мен, разплакан, с ония смешни калцуни, и ми каза: „Много е хубав. Прилича на тебе.“

Аз му отвърнах: „Недей сега.“

Не можех да му простя. Само че и аз не бях цвете. Още от бременността го натисках за всичко — пари, креватче, количка, ремонт, прегледи, кой кога ще идва да помага. Моята майка, Светла, непрекъснато ми повтаряше: „Гледай го тоя, не е стабилен. Мъж, дето днес има работа, утре няма.“ Мартин работи като техник към една фирма за климатици и зимата изкарва едно, лятото друго. Няма твърда заплата като чиновник. Това мен ме побъркваше.

Първите седмици с Адам бяха кошмар. Бебето реве, аз не спя, той се върти като муха без глава. Като го оставех с малкия за десет минути, Адам пак беше мокър, гладен или просто ревеше истерично.

„Не мога да разбера какво иска!“ — избухваше Мартин.

„А аз откъде да знам? И аз се уча!“

Само че аз не му казвах така. Аз му казвах: „Нищо не можеш да свършиш като хората.“ И да, знам как звучи.

После стана по-зле. Един ден видях писмо от банка, мушнато под микровълновата. Не беше адресирано до мен. Отворих го. Да, знам, гадно е. Оказа се, че Мартин е изтеглил потребителски кредит — 18 хиляди лева — два месеца преди да родя.

Направо ми причерня.

Като се прибра, хвърлих писмото на масата.

„Това какво е?“

Той пребледня. Седна. Даже не отрече.

„Защо си ми ровила?“

„Не ми обръщай! Защо имаш кредит?!“

Мълча малко и каза: „Защото ако не го бях взел, майка щеше да остане на улицата.“

Аз изобщо не схванах.

Оказа се, че майка му, Росица, с която уж бяхме в нормални отношения, била станала поръчител на братовчед му преди години. Оня спрял да плаща, тръгнали запори, и тя криела. Мартин разбрал случайно. Покрил част от дълга с кредит, за да не й вземат апартамента.

„И не ми каза?“

„Кога да ти кажа, Луция? Като повръщаше сутрин? Като ревеше, че не стигат парите за количката? Или като майка ти ме гледаше все едно съм боклук?“

Това ме удари. Защото беше вярно. Майка ми наистина го съсипваше с подмятания. Само че и той не беше прав. Скри го. Тия 18 хиляди не са за семки.

После излезе и друго. Мартин не просто бил „разсеян“ с бебето. Имало вечери, в които не искал да го вземе на ръце, защото го било страх да не го изпусне. Страх го било и да го къпе. Веднъж направо ми каза: „Като почне да посинява от рев, блокирам. Имам чувството, че ще го счупя.“

Аз тогава вместо да се стресна, му казах: „Е, супер баща.“

Сега като се сетя… не знам.

Една нощ, към три, Адам ревеше вече час. Аз също ревях. Мартин стоеше в кухнята и гледаше в една точка. Майка ми беше дошла уж за помощ и от дивана подвикна: „Дай го на мен, вие двамата сте пълна трагедия.“

Мартин тогава изби. „Излез от тоя дом. Веднага.“

Майка ми скочи: „Това е домът на дъщеря ми, не твой!“

А той й каза нещо, което и сега ми кънти: „Не, това е дом, в който ти искаш всички да са ти длъжни и виновни.“

Скарах се и с него, и с нея. А на следващия ден майка ми спря да ми говори за две седмици. Честно, първо бях бесна, после ми олекна. Защото без нея вкъщи стана по-тихо.

Точно тогава личната лекарка на Адам, една много свястна жена от поликлиниката, ме дръпна настрани след консултацията и ми каза: „Не сте добре и двамата. Потърсете помощ, преди да се намразите.“

Аз вътрешно се засегнах. После вечерта казах на Мартин: „Искаш ли да идем на терапия, или това вече е прекалено?“

Той ме погледна все едно съм казала нещо нечувано.

„Ще дойда, ако не ми говориш после, че съм луд.“

Записахме час при семеен консултант в един център в „Иван Вазов“. Първите пъти бяха ужасни. Аз се оплаквах, той мълчеше. После той каза: „Като се прибера, вкъщи все едно има комисия. Тя, майка й, бебето реве, аз съм виновен, че дишам.“

Аз му казах: „Защото всичко държа аз.“

И той: „Не, всичко контролираш ти.“

Много ме заболя, защото пак беше вярно, ама не изцяло. Аз контролирах, защото имах чувството, че ако пусна, всичко ще се разпадне. Той криеше, защото имаше чувството, че каквото и да каже, пак ще е провал.

Не станахме изведнъж идеални. Даже още се караме. За кредита още ми е трудно да преглътна. Майка му все още не ме гледа в очите като преди, сигурно я е срам. Моята майка пак започна да идва, но вече по-рядко и без да командва толкова. Адам е на осем месеца и Мартин вече го къпе сам. Първия път излезе от банята вир-вода и горд като дете.

Онзи ден го чух да казва на Адам: „Татко и той се учи, брат.“ И ми стана едно… не знам.

Още ме държи яд за много неща. И сигурно и него. Само че вече поне си ги казваме, вместо да чакаме да гръмне. Не знам дали това значи, че сме спасили семейството си, или просто сме отложили края. Но засега сме тук, тримата, и това не е малко.

Кажете ми вие — ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите за скрития кредит и всичко покрай него, или това е граница, след която няма връщане?