Когато майка ми поиска да изгоним жената от мазето

„Казах ти до довечера да се махнеш оттам, не утре, не като ти е удобно!“

Като чух майка ми да вика така във входа, направо се вцепених. Слизах към мазетата в блока в „Люлин“, защото търсех зимни гуми, и я видях пред нашето мазе. Вратата отворена, вътре одеяло, детска раничка с Пес Патрул, две торби от Билла и една жена, свита до стената. До нея момиченце, най-много на шест, с розова шапка вътре в мазето, все едно е нормално.

„Мамо, ти сериозно ли?“ казах аз.

Тя се обърна към мен: „Сериозно, да. Това не е хотел.“

Жената само мълчеше. После тихо каза: „Казах ви, че е за две вечери. Детето е болно. Навън е студено.“

Майка ми изсумтя: „И моят мъж беше болен, и аз не съм ходила да се нанасям по чужди мазета.“

Това ме жегна. Баща ми почина миналата година и оттогава майка ми стана… не знам, по-остра, по-подозрителна. Но тогава ми се видя направо жестока.

Казах й: „Ще я оставиш. Няма да гониш дете на улицата.“

Тя ме изгледа така, че направо ме засрами пред непознатата. „Ти ще я вземеш у вас тогава. В „Младост“, в твоя двустаен. Айде.“

Замълчах за секунда, което май не трябваше.

Жената се представи като Деси. Била от Перник, дошла в София за работа в една кухня до пазара „Красно село“. Живяла на квартира с един мъж, неин „познат“, както го каза. После той я изгонил. Нямала договор, нямала адресна регистрация, нямала къде да отиде. Спала две нощи на Централна гара, после някой от квартала й казал, че в нашия вход едно мазе стои празно.

Майка ми веднага: „Някой от квартала, а? Значи и ключ са ти дали.“

Оказа се, че не е разбивала. Вратата на мазето не се заключвала хубаво от години.

Аз клекнах до детето. Беше топло, зачервено. „Как се казваш?“

„Симона“, каза тя и се закашля.

Тогава вече се обърнах към майка ми и й казах да стига. Вдигнах Деси и детето при нея в апартамента, въпреки че тя мърмореше. Направих чай, дадох сироп, звъннах на 112 да питам какво се прави, прехвърлиха ме насам-натам, после ми казаха за социалните. Звънях и там, никой не вдига. Беше петък следобед, разбира се.

Вечерта се скарахме с майка ми зверски.

„Ти нямаш представа какви хора пускаш“, каза тя.

„А ти нямаш сърце“, й отвърнах.

„Сърце ли? Аз й дадох две нощи. Ти знаеш ли, че ми липсват неща?“

„Какви неща?“

„Буркани, препарати, стария куфар на баща ти, кутията с документите.“

Тук вече се стреснах. „Какви документи?“

Майка ми млъкна, после каза: „На апартамента в Дружба. На дядо ти.“

Аз изобщо не знаех, че още ги пази в мазето. Този апартамент беше голяма рана вкъщи. След смъртта на дядо ми излезе, че има саморъчно завещание, спорно, леля ми го оспорва, влачим се по нотариуси и адвокати от две години. Ако документите изчезнат, става още по-зле.

Слязох пак долу и почнах да ровя с Деси. Тя се разплака и се кълнеше, че не е пипала нищо.

„Аз не съм крадла. Ако бях крадла, нямаше да седя тука с детето като куче.“

Искаше ми се да й вярвам, ама и майка ми не си измисляше. На другия ден дойде домоуправителят, бай Ангел, и вместо да помогне, само разправяше: „Ще викна полиция, ще видите вие.“ Все едно чакаше повод.

После излезе друго. Съседът от първия етаж, Краси, ми каза на ухо: „Не търсете само в мазето. Оня ден видях твоя братовчед Иво да изнася нещо.“

Иво. Синът на леля ми. Същата леля, дето оспорва завещанието.

Звъннах му веднага. Той първо се правеше на ударен, после избухна: „Да, взех папката. И какво? Това е и наш имот. Леля ти крие документи като плъх. Ако ги държи, съдът все ней вярва.“

Направо онемях. Значи през цялото време майка ми обвиняваше Деси, а документите ги е взел роднина. Казах на майка ми, тя пребледня, ама не се извини веднага. Само седна на стола и каза: „Е, аз откъде да знам?“

Деси чу. И това беше най-гадното. Не ми крещя, не прави сцени. Само каза: „Виждате ли. На бедния първо му гледат ръцете.“

Майка ми тогава все пак й каза едно тихо „извинявай“, ама такова… трудно.

За два дни й намерихме място в кризисен център чрез една жена от районната администрация в „Красно село“, дето най-после ми вдигна телефона. Не беше кой знае какво, но поне топло. Аз им занесох дрехи, купих на Симона антибиотик, защото личната лекарка не им беше в София и трябваше да минат през спешен кабинет. Платих. Не го казвам да се правя на нещо, просто така стана.

Само че след седмица Деси ми звънна и каза, че напуска центъра. Имало правила, часове, проверки, други жени, скандали. Намерила си пак стая, пак без договор, пак при някакъв човек, който щял „да помага“. Аз направо й се развиках по телефона: „Това не е помощ, това е пак същото!“

Тя ми каза: „А ти ще ми плащаш ли наем всеки месец? Щото с едни торби дрехи не се живее.“

И беше права, колкото и да ме ядоса.

Оттогава се виждахме още два пъти. После изчезна. Телефонът й е изключен. Понякога като минавам през Женския пазар, се оглеждам. За детето най-много мисля. Майка ми сега дава торби с дрехи в църквата и все вика: „Човек не знае на кого какво може да му се случи.“ Но пак си заключва всичко по три пъти. И честно казано, и аз вече заключвам.

Най-много ме мъчи, че за малко си въобразих, че съм решила нещо. Че с чай, лекарства и няколко телефона може да се оправи такава каша. А не може. Пак бих помогнала, ама вече не говоря толкова лесно кой е добър и кой е лош. Вие какво щяхте да направите на мое място — да я вземете у вас, да пазите своите, или и двете няма как да станат едновременно?