Когато казах на майка ми, че няма да се върна при мъжа си

„Ти сега ако си дошла да ми кажеш, че пак сте се скарали с Иво, добре. Ама ако ще ми говориш, че се развеждате, да знаеш, че аз това няма да го приема.“

Майка ми го каза още преди да седна. Бях отишла у тях в „Люлин“, с детето за ръка, с една чанта дрехи и с тая буца в гърлото, дето я нося от месеци. Само я гледах.

„Няма да се връщам“, казах. „Поне засега.“

Тя остави лъжицата в мивката и вика: „Хората какво ще кажат, Мими? Детето на четири години, ипотека, работа на смени, ти къде си тръгнала?“

Ей това „хората“ направо ме побърква. Все хората. Не аз, не Марти, не това, че вечер като чуех ключа и ми се свиваше стомахът. Не защото Иво ме биеше или пиеше, не. Даже това правеше всичко по-трудно да се обясни. Той е от тия мъже, дето отвън изглеждат злато. Работи в склад на „Фантастико“, прибира се навреме, не ходи по кръчми, вика на детето „шампионе“, плаща сметки. Само че вкъщи всичко минаваше през него. Какво ще се купи, при кого ще идем, защо съм дала 28 лева за детски обувки отгоре, защо майка ми пак звъни, защо съм се забавила в аптеката.

„Ти от мухата правиш слон“, каза майка ми. „Баща ти беше същият. Така се живее.“

Това „така се живее“ ме довърши повече от всичко.

Аз работя като регистраторка в една частна лаборатория до „Красно село“. Не взимам кой знае какво. Иво изкарва повече. Апартаментът е на кредит, на негово име е, защото тогава аз бях на срочен договор. Колата е на лизинг. Детето е в общинска градина, но пак има разходи, ясно е. Аз не съм тръгнала, щото съм си намерила някой или щото ми е станало скучно. Просто един ден осъзнах, че като си купя дори шампоан, го обяснявам като ученичка.

Последният скандал беше заради една обява за квартира. Бях я разглеждала в olx, двустаен в „Надежда“. Не бях наела нищо, само гледах. Той ми взе телефона от ръката и каза: „Ти наистина ли си въобразяваш, че можеш сама?“

Не ми изкрещя. Даже беше тих. Това беше по-лошо.

„Не знам дали мога“, му казах. „Ама и така вече не мога.“

Той се изсмя. „Като ти мине, ще говорим.“

На другата сутрин заведох Марти на градина и отидох при нашите.

Само че нещата не останаха между мен и Иво. Свекърва ми звънна още същия ден.

„Миме, какво правиш? Иво е като пребит. Детето пита за него. Това не е сериозно.“

„Сериозно е“, казах.

„А сериозно ли е, че той сам ти гледаше майка ти в болницата миналата година? А? Кой носеше чанти в „Пирогов“? Кой взе заем, когато баща ти трябваше да плаща операцията?“

Тук замълчах. Заема го знаех. Но не знаех, че е бил от Иво, аз си мислех, че баща ми е взел от колега.

Вечерта направо налетях на майка ми.

„Вие защо не сте ми казали?“

Тя първо се направи, че не разбира. После седна и каза: „Защото щеше да стане това, което става сега. Щеше да броиш услуги.“

Оказа се, че преди година, когато майка ми чакаше изследвания и всички бяхме шашнати, Иво е дал 6000 лева. Не подарени, заем. Само че на нашите им било неудобно и после баща ми му ги връщал на части, кеш, без аз да знам. Иво никога не ми го е натяквал. Нито веднъж. Аз седях и не знаех какво да кажа.

Викам си, добре, значи може и аз да не виждам всичко. Може да не е чудовище. Може и аз да съм неблагодарна. Нали така ми набиваха.

След два дни се видяхме с него пред блока. Беше дошъл да даде зимното яке на Марти.

„Ще се върнеш ли?“ ме попита.

„Не знам.“

„Кажи поне истината на вашите. Че не съм те бил, не съм ти изневерявал, не съм пропилял парите.“

„Казах им.“

„Тогава какво? Че съм искал ред?“

Това неговото „ред“… Все едно аз съм някаква разпиляна луда. Ядосах се.

„Ред ли е да ми следиш разходите до лев? Ред ли е да се сърдиш, че се видях с колежките? Ред ли е да ми кажеш, че ако си тръгна, ще видя колко струва животът?“

Той гледаше към площадката, не към мен.

„Защото знам колко струва“, каза. „И защото не исках да станем като нашите.“

„Какви нашите?“

Тогава излезе другото. Баща му навремето зарязал майка му за друга жена и ги оставил с дългове. Тя чистила входове и хората им носели дрехи. Това го знаех общо, ама не знаех колко му е влязло под кожата. Иво ми каза: „Аз не искам детето ми да ходи с торбички от един дом в друг. Като контролирам нещата, поне знам, че няма да се разпаднем.“

Е, да, само че точно така ни разпадна.

После стана още по-грозно. Майка ми, дето най-много ме натискаше да се върна, една вечер ми призна, че баща ми не просто бил „същият“. Той години наред държал всичко у дома, давал й по 20 лева и я карал да иска за всяко нещо. Тя не ме спирала, защото мислела, че греша, а защото й било страх. Че ако аз си тръгна и оцелея сама, тя ще трябва да признае пред себе си, че е можела и тя навремето, ама не е посмяла.

Това ме удари най-много.

„Значи ме буташ обратно, за да не ти е криво за твоя живот?“ я питах.

Тя се разплака и каза: „Не. Бутам те, защото знам колко е страшно без мъж, без пари и с дете. И защото ме е срам да не се върнеш след два месеца пребита от живота.“

Ей тук вече нищо не беше черно-бяло. Иво не е някакъв звяр. Майка ми не е просто лоша майка. Аз също не съм някаква героиня. Наех квартирата в „Надежда“ след седмица. Малка е, с стара дограма и мирише на готвено от съседите. Марти още пита: „Тати днес няма ли да спи тук?“ Иво го взима през уикендите и засега си плаща каквото трябва, даже повече. Но като дойде да го вземе, гледа апартамента все едно чака да кажа „прав беше“.

Понякога вечер и аз това си мисля. Като сметна наема, тока, таксата за градина, лекарствата, всичко. Като чуя две съседки на стълбите да шушукат „младите сега за нищо се разделят“. Като майка ми ми носи супа и едновременно ме жали и ме ядосва.

Само че после си давам сметка за нещо много тъпо и много просто — откакто съм тук, ако ми потрябва шампоан, си го купувам и не го обяснявам на никого.

Не знам дали това стига, за да разбиеш семейство. Ама засега на това се държа. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли се върнали заради сигурността, или бихте рискували да останете сами, въпреки всичко?