Майка ми ме срина с думи, а аз разбрах какво не искам да причиня на дъщеря си

„Не й давай трета палачинка, че и без това има бузки.“

Това го каза майка ми на дъщеря ми, на масата, в нашия апартамент в „Люлин“, все едно говори за времето. Деси е на седем. Просто спря да дъвче и ме погледна. Аз направо изтръпнах.

„Мамо, стига“, казах тихо.

Тя вдигна рамене. „Какво стига? Казвам истината. После в училище децата ще са жестоки, не аз.“

Мъжът ми Виктор остави вилицата. „Госпожо Елена, не е редно така.“

Майка ми веднага се засегна. „О, сега и аз ли съм лошата? Аз ли съм виновна за всичко?“

И тука вече гръмнах. „Да, в момента точно ти си виновна. Няма да говориш така на детето ми. Никога.“

Деси се разплака и избяга в стаята си. Виктор тръгна след нея. Майка ми стана, дръпна си чантата и каза: „Същата неблагодарница си като едно време. Само че сега вече имаш публика.“ И си тръгна.

След като затворих вратата, ръцете ми трепереха. Не само от яд. От нещо старо. От същото, дето ме връхлита и на 35, когато чуя: „Гледай се как си се разляла“, „С тая кожа кой ще те хареса“, „Ако не отслабнеш, никой няма да те погледне“.

Майка ми така говореше откакто се помня. Не всеки ден, ама достатъчно. На абитуриентската ми рокля каза, че стоя „като натъпкана наденица“. Като ме приеха в УНСС, вместо „браво“ чух: „Добре, ама гледай поне там да не се занемариш“. Като ми тръгна първият сериозен приятел, тя каза: „Е, мъжете обичат поддържани жени, не се сърди сега.“ Все едно аз съм си виновна за всичко.

И най-лошото е, че аз й вярвах. Почнах да не ям. После да ям тайно. После да повръщам. Това никой не го знаеше. Ходех уж до библиотеката, а всъщност купувах банички от подлеза на НДК, натъпквах се и после… Не ми се пише даже. Беше гнусно. И срамно. Косата ми оредя, цикълът ми изчезна, а майка ми викаше: „Ето, като искаш, можеш.“

Баща ми беше жив тогава, ама той беше от тия мъже, дето казват: „Остави майка ти, тя така се тревожи.“ Все едно тревогата оправя всичко. После той почина внезапно от инфаркт, аз бях на 24, и вкъщи стана още по-тежко. Майка ми остана сама в панелката в „Младост“ и направо се вкопчи в мен. Звънеше по 6 пъти на ден. „Къде си?“ „Какво ядеш?“ „С кой си?“ Ако не вдигна, сръдни. Ако вдигна, забележки.

Като срещнах Виктор, тя не го хареса. Не че е лош човек. Работи в сервиз в „Дружба“, спокоен е, свестен е. Само че според нея не бил „ниво“. Пък и неговата майка била от Перник и това също някак й беше проблем. „Тия хора са груби“, каза ми веднъж. Аз тогава пак замълчах, както винаги.

После забременях с Деси. Качих килограми, нормално. Майка ми дойде в „Шейново“ след раждането, погледна ме и първото нещо беше: „Трябва бързо да се вземеш, че много си подпухнала.“ Аз бях с шевове, с болки, с ревящо бебе. И пак го преглътнах.

Само че преди година нещо щракна. Деси се върна от училище и каза: „Мамо, аз дебела ли съм?“ На мен ми причерня. Оказа се, че едно момиченце в класа я било подиграло. Аз я прегърнах, обяснявах й, какво ли не. А после чух в главата си гласа на майка ми и направо ми стана лошо. Записах си час при психолог в поликлиниката, после продължих и частно, защото там нямаше места. Честно, отначало се чувствах тъпо. Викам си, аз ли съм луда, та на терапия. Ама се оказа, че съм просто съсипана на места.

На терапията за пръв път казах на глас за повръщането. За това как мерех бедрата си с шивашки метър. Как стоях пред огледалото и се щипех. Как и сега, ако някой ме снима неподготвена, ми иде да изтрия всичко и да не излизам никъде. Виктор знаеше, че имам проблеми със самочувствието, ама не знаеше колко е зле било. Като му казах, само седна и ми рече: „Защо не ми каза бе, Мартина?“ Аз му викам: „Щото ме беше срам.“

И тук идва частта, дето ме обърка. След скандала оня ден майка ми не ми говори два дни. После ми звънна и каза: „Ела.“ Отидох. Седи в кухнята, пред нея стар албум и едни изследвания. Пусна ми снимка от младини — тя, много слаба, направо изпита. И ми каза: „На 19 бях в Пазарджик в болницата. Лекуваха ме. Не му викаха така тогава, ама не ядях. Припадах. Баба ти ме наричаше свиня и ме караше да си връзвам колан около кръста, за да помня да не ям.“

Аз онемях. За баба ми винаги се говореше като за златна жена. Правеше лютеница, плетеше терлици, целуваше ни по челата. Е, явно не всичко е било терлици.

„Защо не ми каза никога?“ питам.

„Защото ме е срам“, каза тя. Същото като мен. После добави: „И защото си мислех, че ако те пазя да не напълнееш, ще те предпазя от подигравки и от това, което аз преживях.“

Тогава много ми се искаше всичко да се оправи изведнъж. Да я прегърна, да ревнем и край. Само че не стана така. Защото това, че и на нея са й трошили психиката, не отменя какво направи на мен. И не връща годините, в които се мразех.

Казах й: „Може да си мислила, че помагаш, ама ме съсипа. И ако още веднъж кажеш нещо такова на Деси, приключваме. Няма идване, няма гостуване, нищо.“

Тя се разплака и каза: „Значи ме наказваш.“

„Не. Пазя я“, казах. И за пръв път не ми трепна гласът.

Оттогава минаха няколко седмици. Майка ми идва по-рядко. Като дойде, се стиска, вижда се. Понякога пак изпуска по нещо от сорта на „не прекалявай със сладкото“, ама аз я режа веднага. Деси вече сама ми каза: „Бабa пак щеше да каже нещо, ама замълча.“ Тъжно ми стана от това изречение, честно.

Не мога да кажа, че съм й простила. Не мога и да кажа, че я мразя. По-скоро ми е някак… тежко. Гледам я и виждам и човека, който ме е наранил, и момичето, което явно никой не е защитил навреме. Но аз моята дъщеря ще я защитя, каквото ще да става.

И сега се чудя правилно ли правя — да държа майка ми близо, но само при твърди граници, или трябваше направо да я отрежа, преди да е оставила същия белег и на Деси. Вие какво бихте направили на мое място?