Станах, събрах децата и си тръгнах от къщата на свекървата, след като пак унижиха момичетата ми

„Абе стига сте се лигавили, бе, какви са тия глезотии?“ — това го каза леля Галина на голямата ми дъщеря, защото детето не искаше да яде руска салата с грах. И го каза с тоя тон, дето уж се шегува, ама всъщност хапе. Малката вече се беше свила до мен, защото братовчедите им бяха прибрали таблета й и я разкарваха из хола да си го търси, много смешно било. Мъжът ми, Живко, само вика: „Айде, стига, деца са.“ И това беше. Както винаги.

Отидохме в Плевен за уикенда, при майка му и сестра му. Не ходим често, точно заради такива истории, ама Живко от месец ми повтаряше: „Майка ми се обижда, че не водим момичетата. Хайде за два дена, да мине.“ Казах му още в колата: „Ако пак почнат да ги подиграват, ставам и си тръгвам.“ Той: „Няма да почнат, ти винаги го изкарваш по-страшно.“ Добре.

Още като влязохме, започна. „Ей, Нора, пак ли си ги облякла еднакво, като за детска градина?“ После към голямата: „На колко стана вече, а още се мусиш като бебе.“ На малката й дръпнаха куклата и братовчедът Виктор, на 11, я метна на гардероба. Тя се разрева. Леля Галина се смее: „Ох, колко сте чувствителни вие в София.“ Все едно ние сме някакви извънземни.

Аз два пъти си прехапах езика. На третия казах: „Галя, не е смешно. Върни куклата на детето.“ Тя ме изгледа и вика: „Ти първо се отпусни малко. Ако все така ги пазиш под похлупак, после ще ти се качат на главата.“ Свекърва ми, Донка, мълчи и реже домати. Това нейното мълчане ме побърква повече от всичко.

На вечеря стана най-грозното. Голямата ми дъщеря, Деси, е на девет. По-притеснителна е, не обича много хора да я разпитват. А Галя почна пред всички: „Деси, вярно ли е, че още спиш при вашите понякога? Ей, голямо момиче, а?“ Деси пребледня. Това го беше чула от Живко, няма откъде другаде. Аз го погледнах направо в лицето. Той сведе очи.

Казах: „Кой ти дава право да обсъждаш детето ми така?“

Галя веднага: „Ама чакай сега, ние сме семейство, какво толкова? Тук нищо не е тайна.“

И аз тогава вече избухнах. „Не, точно това е проблемът — че при вас никой не знае граница. На едното дете му взимате нещата, другото го унижавате на масата, а после било майтап.“

Живко ми прошепна: „Стига, не почвай.“

„Аз ли почвам?“ — казах му. — „Ти им разказваш неща за децата ни, после аз да седя и да се усмихвам?“

Тогава свекърва ми най-после проговори. „Живко нищо лошо не е казал. Притеснява се. Детето е голямо вече, а ти все го дърпаш към себе си.“

Това вече ме удари накриво. Защото изведнъж разбрах, че не става дума за една тъпа вечеря. Преди два месеца Деси почна да има паник атаки вечер. Буквално се буди, не може да диша, тресе се. Водих я при психолог в ДКЦ-то в „Люлин“, говорихме с педиатърката, с класната. Не е някаква прищявка. Понякога заспива до мен, защото я е страх. Живко уж беше съгласен да не го раздуваме, докато видим как ще тръгнат нещата. И той го е разказал на майка си и сестра си като клюка на кафе.

Казах му: „Ти сериозно ли? За това ли говориш с тях?“

Той избухна и той: „С кого да говоря? Аз съм й баща също. Само ти ли имаш право да решаваш? Аз също се притеснявам!“

И за секунда… замълчах. Защото в това имаше истина. Аз наистина напоследък всичко държа аз — лекари, учителка, вечерите, събужданията, когато детето плаче. Той е шофьор в куриерска фирма, става в 5, прибира се смазан, и да, често се изнизва от тежките неща. Ама и аз май не му оставям много място. Само че това не значи да изсипе всичко пред майка си.

Галя веднага се намеси: „Ето, значи има проблем. А ти се държиш, все едно ние сме чудовища.“

Аз й казах: „Не сте чудовища. Просто не уважавате никого. И най-малко децата.“

Тогава дойде и големият обрат, дето ако не го бях чула с ушите си, нямаше да повярвам. Свекърва ми каза: „Ние предложихме помощ, ама ти отказа. Галя намери детски психолог в Плевен, без пари през позната, и Живко каза, че няма смисъл да ти казваме, защото пак ще решиш, че всички сме срещу теб.“

Направо онемях. Обърнах се към него: „Вярно ли е?“

Той мълча няколко секунди и каза: „Да. Защото ти вече не слушаш никого. Само заповядваш.“

Това ме заболя, признавам. И сигурно имаше нещо вярно. Аз наистина не исках никой от тях да се бърка. Само че помощ не се предлага така — първо да унижиш детето, после да кажеш, че искаш да помогнеш.

През цялото време Деси гледаше в чинията, а малката се беше залепила за ръката ми. И аз в тоя момент просто видях, че каквото и да си казваме ние възрастните, тия две деца седят като виновни за нещо, което изобщо не е тяхно.

Станах, отидох в коридора, взех якетата и казах: „Момичета, обуваме се.“

Живко тръгна след мен: „Нора, стига с тия театри.“

Казах му: „Не е театър. Или идваш с нас сега, или оставаш и утре се оправяй сам.“

Свекърва ми подвикна от кухнята: „Е, браво, разделяй семейството.“

Аз й върнах: „Семейство не значи да търпиш всичко.“

Галя пак не се стърпя: „После не се чуди защо детето е тревожно.“

Честно, за малко да се върна и да й кажа неща, дето после щях да съжалявам. Ама не го направих. Изведох децата навън. Беше студено, малката хълцаше, Деси само ме попита: „Мамо, аз ли направих нещо?“ И това направо ме срина.

Живко дойде след десетина минути. Качи се в колата, без да говори. На половината път към София каза: „Не исках да ти го причиня така.“ Аз му отвърнах: „Ама го направи.“ После и двамата мълчахме.

Сега сме си вкъщи. Той спи на дивана в хола втора вечер. Свекърва ми ми е пратила едно съобщение: „Като се успокоиш, ще говорим като големи хора.“ Галя нищо не е писала. Деси вчера пак заспа при мен. Живко сутринта й направи филийки и я закара на училище, без да чака аз да го помоля. Явно и той се мъчи по неговия си начин.

И аз не знам вече. Може да съм рязка. Може и да съм станала от ония майки, дето не дават никой да доближи децата им. Ама като видя как ги смачкват уж на шега, не мога да стоя. От друга страна, Живко не е чужд човек и сигурно и той има право да търси подкрепа, даже и при семейството си. Само че къде е границата?

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли прекъснали за известно време отношенията, или бихте седнали пак на една маса след такова нещо?