Когато разбрах, че съм осигурявал всичко, освен себе си

„Ти изобщо чуваш ли се какво говориш?“ — това ми каза жена ми Деси, докато държеше сметката от тока в едната ръка, а в другата телефона на дъщеря ни.

Бях влязъл преди десет минути от работа. Още с обувките в коридора. И тя направо ме почна.

„Аз плащам всичко това, Деси“, казах й. „Кое точно не правя?“

„Плащаш, да. Само че не живееш тук.“

Много тъпо ми прозвуча. Казах й да не драматизира. Работя в склад в Божурище, ставам в пет и половина, връщам се в осем. Извънредни смени, съботи, каквото падне. Не го правя за кеф. Имаме кредит за апартамента в „Люлин“, майка ми е с лекарства, малката е седми клас и уроците по английски не са без пари.

Деси ме гледаше по онзи начин, дето вече ме побърква. Все едно съм й ясен и изобщо няма смисъл да говори.

„Габи днес припадна в училище.“

Направо замръзнах. „Какво?“

„От две седмици ти казвам, че не е добре. Че не спи. Че не яде като хората. Ти какво ми каза? Че минава, че е от пубертета, че и ти си бил така.“

Не помнех да съм го казал точно така, ама сигурно съм. В тоя момент погледнах телефона. Имаше три пропуснати от нея от обяд. Бях ги видял, ама тогава товарехме една пратка и си казах, че ще звънна после. После, после…

„Добре ли е сега?“ — само това успях да питам.

„Добре е. Заведе я майка ми в „Пирогов“. Не аз. Не ти. Майка ми.“

Това вече ме жегна. Тъщата й така или иначе не ме понася. От години само чака да сбъркам.

Казах: „А ти защо не ми каза направо, че е в болница?“

Деси се изсмя. „Казах ти. Пратих ти съобщение: „Отиваме в Пирогов“. Ти ми отговори в осем вечерта с палец.“

Тогава наистина не знаех какво да кажа. Беше вярно. Спомних си.

Седнах на дивана и си свалих якето. Габи беше в стаята си. Не излизаше. Чувах само някакво щракане — явно си местеше нещо по бюрото.

„Ще говоря с нея“, казах.

„Тя вече не иска да говори с теб.“

Ей това ме удари. И, честно, вместо да замълча, аз пак се защитих.

„Много лесно ме изкарайте виновен всички. Ако аз спра да бачкам, тогава какво? С любов ли ще плащаме вноската?“

Деси тресна сметката на масата. „Не става дума за вноската, бе, Иво. Става дума, че детето ти припадна, а ти за малко да ми кажеш да не ти звъня в работно време.“

Тогава и аз повиших тон. Не съм горд, ама така стана. Казах й, че само мрънка, че не знае какво е напрежение, че тя е на половин ден в аптеката и поне е с децата. После веднага съжалих, защото видях лицето й. Само че вече беше късно.

Тя каза много тихо: „На половин ден съм, защото някой трябваше да води баща ти на химиотерапия миналата година. Щото ти все беше на смяна.“

Тук вече млъкнах.

Това го бях забутал някъде в главата си, ама тя беше права. Моят баща, нейните курсове до Онкологията в „Дървеница“, чакането, рецептите, изследванията… тя ги пое. Аз тогава наистина работех като луд, защото бяхме затънали. Но като го каза така, прозвуча грозно. Все едно тя е носила всички живи хора на гръб, а аз само съм превеждал пари.

Отидох при Габи. Почуках.

„Какво?“

„Аз съм.“

„Знам кой си.“

Това нейното го може. Отворих леко. Беше седнала на леглото, по анцуг, бледа. До нея имаше листове.

„Как си?“ — тъп въпрос, знам.

„Супер.“

Влязох и видях листа от лекар. Не беше нещо страшно, поне така разбрах — изтощение, обезводняване, стрес. После видях и друго. Някаква рисунка, стара май май. На нея бяха Деси, брат й Митко, кучето на тъщата… и едно човече в ъгъла до входната врата. Аз.

„Това кога си го рисувала?“

Тя сви рамене. „В пети клас.“

„Що съм там?“

Тя не ми отговори веднага. После каза: „Госпожата беше казала да нарисуваме семейството си вкъщи. Аз не знаех къде да те сложа.“

Честно, това ме смачка повече от всичко.

И тогава излезе и другото. Тя ми каза, че от месеци не припада от нищото и не е само училище. Била чула как Деси говори с една нейна приятелка, че може да продадем апартамента и да идем под наем за известно време, защото не издържаме вече. И Габи си мислела, че ще се местим, че ще я местят от училище, че всичко се разпада. А ние с Деси въобще не знаехме, че е чула.

Излязох и направо попитах Деси: „Ти сериозно ли си мислила да продаваме?“

Тя първо се ядоса, че Габи ми е казала. После седна и каза: „Да. Мислих. Защото последните три месеца криеш нещо.“

Тук вече аз се стегнах. „Какво крия?“

Тя ме погледна в очите. „Че май си взел бърз кредит.“

Усещането беше все едно някой ми дръпна стола. Не бях казал на никого. Преди четири месеца майка ми падна, трябваше й жена за гледане и куп неща вкъщи, а аз вече бях до тавана. Взех 3500 лева от една фирма до пазара в „Люлин“, с идеята за два месеца да ги върна. Само че не стана така. После почнаха да звънят. Един ден Деси вдигнала моя телефон, докато бях под душа. И разбрала.

„Защо не ми каза?“ — попита ме.

„Щото ти щеше да побеснееш.“

„Не. Щях да знам поне в какво живея.“

И беше права. Ама и аз имах своето. Казах й: „Добре, а ти що не ми каза, че си мислиш да продаваме жилището? Това нормално ли е?“

„Щото не може с човек, който само казва „ще оправя нещата“, а не сяда да говори.“

После спорихме сигурно час. За пари, за майка ми, за нейната майка, за Габи, за това кой какво е правил. Изкара и че съм изпуснал рождения ден на детето миналата година, защото съм бил на смяна. Аз й казах, че съм бил на смяна, защото предния месец тя ми каза, че пералнята е за смяна. Уж дреболии, ама не са дреболии явно. Всичко стои и чака.

Най-гадното беше, че никой не беше изцяло крив. Аз наистина се опитвах да удържа нещата. Тя наистина беше останала сама в тая къща с всичко живо и болно вътре. И Габи между нас, детето, си е направила свои филми, ама и не без причина.

На другия ден не отидох на извънредна смяна. За първи път от много време. Седнахме тримата в едно кафе до блока. Беше ужасно неловко. Габи повече гледаше в чашата с фреш, Деси си въртеше салфетката. Аз казах, че ще говоря с банката за кредита и че бързия кредит го поемам и няма повече скрити неща. Деси каза, че няма да продаваме нищо без да го обсъдим всички. После Габи само каза: „Аз искам просто като ви звънна, някой да вдига.“

Нямаше какво да кажа. Казах „добре“ и ми стана още по-зле, защото това „добре“ е най-лесното.

Сега уж е по-тихо вкъщи, ама не е оправено. Деси е по-хладна. Аз като чуя телефона, подскачам. И се чудя колко време трябва, за да повярва пак едно дете, че си му баща, а не човекът, който само плаща сметките.

Не знам дали такива неща се връщат както са били. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли се борили да лепите всичко наново, или когато веднъж си станал чужд у дома, вече е късно?