Да бъдеш невидим в собствения си дом: Историята на една майка в сянката на семейството

„Ей, Мария, още ли не си направила кафе? Утре пак ли ще ходя на работа без закуска?“, гласът на Петър разряза утринната мъгла в двустайния ни апартамент в „Люлин“, а на мен ми се искаше в този миг да се стопя с парата над котлона. Димитър — синът ни — вече беше изпратил три съобщения и две хиляди недоволни погледа, докато с една ръка си пиндосваше раницата, а с другата превърташе новини за контролното по химия. „Мамоо, тетрадката по биология пак я няма!“, крещя той, сякаш бях виновна, че снощи видях „Реал“-а и не се сетих да му подредя ученическите неща. Знаете ли как се чувства човек, когато всички са тук, а никой не го вижда? Има хора, които се страхуват от самота. Аз се страхувам от невидимост.