Павел каза „нямам“ пред касата, а аз държах пълната количка и се чудех дали още сме семейство

„Остави част от нещата“, каза Павел на касата в Кауфланд, все едно ми предлага дъвка, а не ми казва, че нямаме с какво да платим храната за седмицата.

Обърнах се към него и в първия момент даже не разбрах какво точно чух.

„Как да оставя част от нещата? Това са мляко, хляб, памперси за малкия, прах, олио… Какво точно да оставя?“

Той сви рамене. „Казвам ти, че по картата ми няма нищо. Плати ти, после ще се оправим.“

Ей това „после ще се оправим“ го слушам сигурно година и половина. Платих, естествено. Какво да направя, да оставя детето без храна ли? Само че на излизане вече ми трепереха ръцете. Не от срам даже, а от яд.

В колата мълчахме. Малкият отзад риташе седалката и викаше, че иска сок. Павел караше и само по едно време каза:

„Не почвай сега.“

„Няма да почвам? Аз ли да не почвам? Ти пред касата ми казваш да връщам храна, а вчера прати пари на дъщеря си.“

Той стисна волана. „На дъщеря МИ, да. И какво?“

„Нищо. Само че нашият син също е твой. Токът също е твой. Наемът също е твой. Детската градина също е твоя.“

„Не ми говори така.“

„Как да ти говоря, Павка? Кажи ми, че аз нещо вече не мога да го измисля.“

Живеем в Пловдив под наем, в „Тракия“, двустаен. Аз работя в една аптека на смени. Заплатата ми е такава, че като платя градината, тока, водата, храната и каквото излезе за малкия, ми остават дребни. Павел работи в сервиз за гуми и уж взима повече от мен, ама при него все има нещо. Един месец кредит, друг месец бърз заем, после стара сметка, после „трябва да помогна на Ники“ — Ники е дъщеря му от първия брак, на 16.

И аз не съм чудовище. Не съм казвала да не дава на детето си. Никога. Даже в началото аз му повтарях: „Не забравяй за Ники, не е виновно детето.“ Само че стана друго. Не издръжка по съд, не редовни пари както трябва, а някакво постоянно гасене на пожари. Телефон на Ники, курс по английски на Ники, маратонки на Ники, екскурзия на Ники. И всеки път уж последно.

А при нас? При нас аз. Като малкият вдигне температура — аз. Като хазяйката звънне — аз. Като трябва бележка от личния лекар — аз. Като няма пари за пазар — пак аз. И най-гадното не е, че давам. Гадното е, че вече никой не го забелязва.

Същата вечер му казах:

„Сядаме и говорим. Сметките са тук. Кажи ми колко пари даваш вкъщи всеки месец, за да знам аз ли съм луда.“

Той се събу, седна и каза: „Нямам фиксирана сума.“

Направо ми притъмня. „Какво значи нямаш фиксирана сума? Това да не е кафене, че кой колкото има?“

„Не ми стигат, бе, Деси. Имам задължения.“

„И аз имам. Само че не ги разказвам, а ги плащам.“

Тогава той изтърси: „Ако не бях аз, щеше да си сама с детето.“

Това много ме удари. „Ама аз и сега съм сама с детето, Павел. Ти просто спиш тук.“

Той стана и тръшна вратата на терасата.

Два дни не си говорихме като хората. Само за най-необходимото. После свекърва ми ми звънна. Това още повече ме вбеси, защото явно пак беше ходил да се оплаква.

„Деси, недей така с Павел. Много му е тежко.“

„На мен леко ли ми е?“

„Ти не знаеш всичко.“

И затвори. Това „ти не знаеш всичко“ ми заби пирон в главата. Като се прибра, му казах направо:

„Какво не знам? Кажи си го. Ако има нещо, казвай, защото аз вече се чувствам като глупачка.“

Той дълго мълча. После каза: „Ники не е добре.“

„Какво значи не е добре?“

Оказа се, че от месеци ходят по лекари в София. Не нещо фатално, слава Богу, ама лечение, изследвания, консултации. Майка й не можела да поеме всичко. Павел теглил още един заем, за да помогне, и криел от мен, защото знаел как ще реагирам.

И аз… честно, в първия момент млъкнах. Защото какво да кажа? Че не трябва да помага на болното си дете ли? Не мога. Не съм такава.

Само че после го попитах:

„Добре. А защо не ми каза?“

Той избухна: „Защото всяко нещо при теб става на сметки!“

„Ами да, на сметки става, защото живеем със сметки! Това не е тайна любов, това е семейство. Като теглиш заем, аз после го живея тоя заем!“

Той вика: „Ти ако беше майка на нейно място, щеше да разбереш.“

„Аз съм майка! И точно затова разбирам. Но не разбирам защо лъжеш.“

После излезе и още нещо. Част от дълговете не били за Ники. Преди две години Павел станал поръчител на негов приятел от сервиза, Ицо. Оня спрял да плаща, банката се обърнала към Павел. Той крил, взимал бързи кредити, за да запушва дупки, и така затънал. Като чух, направо ми се дорева и да го удуша едновременно.

„Ти нормален ли си? Имаш семейство и ставаш поръчител?“

„Тогава нямахме толкова разходи.“

„Тогава пак имахме мозък, поне аз.“

Гадното е, че вече не можех да го сложа в една категория. Не беше просто безотговорен, както си мислех. Но и не беше някакъв герой, дето се жертва. Беше човек, който се опитва да спаси всички и накрая тъпче нас.

Последната седмица беше ужас. Седнахме, написахме на лист всичко — наем, ток, вода, градина, храна, заемите му. Аз му казах:

„Или започваш да вкарваш твърда сума в къщата всеки месец, и всичко останало го обсъждаме, или аз спирам. Спирам да пълня хладилника, да покривам твоята част, да се правя, че сме семейство.“

Той каза: „Не мога да изоставя Ники.“

„Никой не ти казва да я изоставяш. Аз ти казвам да не изоставяш и нас.“

Сега сме в някакво странно положение. Не сме се разделили, но не сме и добре. Той даде този месец пари за наема, за пръв път отдавна, но пак закъсняхме с тока. Майка ми ми казва да се махам, свекърва ми казва да проявя сърце, а аз стоя по средата и се чудя аз ли съм студена, или прекалено дълго съм била удобна.

Не знам. Наистина не знам. Обичам го, ама ми е омръзнало да съм последна в собствения си дом. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали и дали още шанс, или това вече е прекалено?