Когато сестра ми поиска ключа обратно, а аз разбрах какво всъщност сме загубили

„До неделя да си изнесла всичко.“

Това ми каза сестра ми Деси на стълбището, пред входа в „Люлин“, докато държеше една папка с документи под мишница и не ме гледаше в очите. Аз тъкмо се прибирах от работа от една счетоводна къща в центъра, с торби от Фантастико и с главата ми беше пълно с глупости, а тя ми го изстреля ей така.

„Ти нормална ли си?“ й викам. „Това е и моят дом в момента.“

„Не е твой. На мама е. И ако искам, още утре сменям патрона.“

Направо ми причерня. Майка ни беше в Пирогов преди две седмици, след втори инсулт, и още не можеше да говори свестно. Аз спях тук от шест месеца, защото преди това се разделих с мъжа ми и нямаше къде да отида с детето. Синът ми Митко е на девет и вече три пъти сменя стая, квартал, училищен маршрут, всичко. И сега това.

„Пред мама ли го правиш това?“

„Не пред мама. Заради мама.“

Като почне така, ми иде да хвърля нещо. Деси винаги говори все едно тя е единствената, дето мисли. Аз, видиш ли, съм емоционална. Добре. Може. Ама не съм сляпа.

Прибрах се, трясках шкафове, Митко ме гледаше и само пита: „Пак ли ще се местим?“ Това ме довърши. Звъннах на Деси. Не вдигна. Звъннах й пак. Прати ми снимка на нотариален акт.

Апартаментът бил прехвърлен на нея миналата година.

Е това вече ми дойде много. Аз нищо не знаех. Майка ни през цялото време ми повтаряше: „Това е за вас двете, аз след мен няма да ви деля.“ А се оказа, че го е прехвърлила само на Деси. Без дума. Без нищо.

Отидох при нея в болницата на другия ден. Не трябваше сигурно, ама отидох. Тя лежи, гледа ме, не може да каже много. Аз й говоря: „Защо? Как можа? Аз какво съм ти? Резерва ли?“ Тя се разплака. Аз и аз. Медицинската сестра влезе и ме изгледа все едно съм чудовище.

Деси дойде след половин час. Изкара ме в коридора.

„Стига си я тормозила.“

„Аз я тормозя? Ти ми криеш, че апартаментът е на твое име!“

Тя стисна папката и каза тихо: „Щото ти не знаеш половината.“

И тогава ми каза нещо, дето ме удари по-гадно и от шамар. Майка ни имала бърз кредит от две фирми. После още един. После задължения към Топлофикация, към ВиК, към входа, към една съседка, от която взела пари „за малко“. И Деси ги била чистила една по една от две години. Не защото е богата — тя работи в аптека в Надежда и мъжът й кара бус за доставки — а защото колекторите почнали да звънят и да идват пред блока.

„И защо не ми каза?“

„Защото ти тогава ревеше за развода си и мама ме накара да не ти казвам.“

Това ме вбеси още повече, честно. „Значи аз съм била слаба и неподходяща, така ли?“

„Не, значи и без това се разпадаше. Какво искаше, и това да ти стоваря?“

После излезе и другото. Прехвърлянето не било подарък от любов към Деси, а условие. Тя платила най-големия заем и подписала, че ще поеме останалото, само ако майка ни прехвърли апартамента, за да не го загубят съвсем. Мъжът на Деси настоявал. И честно, донякъде го разбирам. Кой ще хвърля пари в чужд имот, дето утре някой друг ще вземе?

Ама после дойде най-грозното. Част от заемите били за мен. Не директно. Преди три години, когато още бях с Ицо, той закъса с някакви вноски по лизинг и майка ми му дала пари на ръка. После пак. Аз знаех за едни 1500 лева. Оказа се, че са били над 7000 общо, събирани оттук-оттам. И тя е лъгала и мен, и Деси, че са за лекарства, за ремонти, за какво ли не.

Седнах на пейката пред Пирогов и само гледах хората. Чувствах се и измамена, и виновна, и пак измамена. Защото аз не съм ги искала тия пари. Ама реално са отишли при моя мъж тогава. И майка ми го е правила зад гърба ми, понеже е виждала, че бракът ми се клати и се е опитвала да „спаси семейството“. Велико спасение, да.

Вечерта Деси дойде у нас. Седнахме в кухнята, Митко беше в стаята и уж рисуваше, ама слушаше.

„Не искам да те гоня на улицата“, каза тя. „Искам да спре хаосът. Мъжът ми вече ми прави скандали, че издържам всички. Мама е в болница. Аз плащам сметки. Ти си тук с детето. Не знам кой какво ползва, кой какво дължи. Не издържам.“

„Добре, ама защо ‘до неделя’?“

„Защото ако не го кажа така, ти ще го влачиш с месеци.“

Казах й, че това е гадно. Тя каза, че е гадно и аз да живея тук, сякаш всичко е ясно, а нищо да не е ясно. После и двете млъкнахме.

На следващия ден прегледах чекмеджетата на майка ми за документи. Да, знам, грозно е. Намерих тетрадка. Вътре — записани разходи, заеми, дати. И по средата едно изречение: „На Галя не казвам, защото ще си тръгне от всички и ще остане сама.“

Аз съм Галя.

Това ме разби. Защото през цялото време си мислех, че ме държат настрани, понеже не струвам. А може би са ме държали, защото са си мислели, че ще избягам. Което, ако съм честна, не е невъзможно. Аз като се задуша, режа всичко. Разводът ми така стана. С една чанта и детето при мама.

Сега сме се разбрали временно така: оставам до края на лятото, давам пари за ток, вода и храна, и почвам да си търся квартира. Деси няма да сменя патрона. Аз пък няма да се правя, че апартаментът е „общ“. Обаче отношенията ни са… никакви. Говорим за лекарства, за рехабилитация на мама, за бележки от училище. За друго — не.

И най-тъпото е, че я разбирам, ама пак ми тежи. Разбирам и мама, ама пак ми е криво. И себе си уж се разбирам, ама и на себе си се ядосвам. Все едно никой не е съвсем прав, обаче някой пак трябва да плати цената.

Аз още не знам дали ако остана повече, ще помогна, или просто пак ще позволя да ми определят живота от чувство за дълг. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли останали заради семейството, или бихте си тръгнали, преди съвсем да се изгубите?