Когато разбрах, че апартаментът вече не е наш

„Подписал си? Кажи ми в очите, че си подписал.“

Казах го още от вратата, с торбите от Фантастико в ръцете. Мартин стоеше до масата в кухнята, а майка му седеше с папка пред нея, все едно сме в нотариална кантора, не у нас в „Люлин“.

Той не ми отговори веднага. Само вдигна глава и каза:
— Не крещи пред детето.

Това ме побърка още повече.
— Аз ли да не крещя? Ти си пуснал обява за апартамента! Звъня ми брокерка, защото номерът бил мой в стар договор! Какво си подписал?

Свекърва ми, Нели, се намеси:
— Никой не ти продава тайно покрива над главата. Става дума за прехвърляне, не за продажба.

Това „прехвърляне“ го каза така мазно, че ми идеше да хвърля доматите по нея.
— На кого?
— На мен — каза тя. — Временно.

Мартин най-сетне стана.
— Ива, седни. Ще ти обясня.

Не седнах. Само оставих торбите и млякото се търкулна по плочките.
— Обяснявай прав.

Оказа се, че той искал да прехвърли неговата част от апартамента на майка си. Жилището беше на двама ни, купено с ипотека преди шест години. Аз внасях по кредита, той внасяше, моите родители помогнаха за първоначалната вноска. И сега изведнъж „временно“.

— Защото има запор — каза той тихо.
— Какъв запор?
— От ЧСИ.

Честно, в тоя момент ми заглъхна всичко. Само чух как в хола Мая си пуска някакво детско по таблета.
— Какъв ЧСИ, бе, Мартине? Ти нормален ли си?

Тогава тръгна истината, ама не цялата. Първо ми каза, че преди две години станал поръчител на брат си Светльо за заем. Светльо имал автосервиз в „Обеля“, не му потръгнало, после ковид, после дългове. Аз не знаех. Изобщо. Мартин крил, защото „щял да го оправи“. Само че не го оправил. И сега кредиторът тръгнал по него.

— И ти реши да скриеш нашия апартамент, така ли? — питах го. — От мен ли го криеш, от ЧСИ ли го криеш, от кого?
— От никого не го крия. Опитвам се да спася поне нещо.
— Нашето „нещо“! Не твоето само!

Нели удари с длан по масата.
— Ако не се направи нещо, ще ви вземат и това. Мартин поне мисли.
— А аз какво, преча ли? — казах аз. — Или аз съм банкоматът, дето плаща вноските и мълчи?

Тогава той каза нещо, дето ме засече:
— Твоите вноски от осем месеца са от парите на майка ми.

Направо го гледах. Не схванах в първия момент.
— Какви ги говориш?
— След като те съкратиха от агенцията, два месеца плащахме от спестявания. После майка ми помагаше. На теб ти казвах, че съм взел допълнителни смени.

Тук вече ми стана и горещо, и студено. Да, миналата година ме махнаха и после почнах на половин ден в една счетоводна къща. Беше ми криво, срам ме беше, не ми се говореше. Той наистина уж работеше извънредно. Аз му вярвах. И в същото време се вбесих още повече, че и това са го крили.

— Защо? Защо не ми каза?
— Защото се разпадаше — каза той. — Всеки ден плачеше в банята. Как да ти кажа и това?

Нели веднага добави:
— Щяхме да минем тихо през периода и после да се оправите.
— „Тихо“? — направо изсмях. — Вие двамата сте местили къщата под краката ми „тихо“.

После излезе и другото. Светльо не просто бил с фалирал сервиз. Бил на хемодиализа от месеци и крил от всички почти до последно. Не искал „да товари“. Заемът не бил за части и инструменти само, а и за лечение, лекарства, пътуване до „Александровска“, изследвания. Мартин ми каза:
— Ако ти бях казал тогава, щеше да кажеш да не ставам поръчител.
— Да, щях! — изкрещях. — Защото имаме дете!
— А аз имам брат.

И ей това ме довърши, защото беше вярно. И моето беше вярно.

След два дни отидох сама при адвокатка в „Младост“. Тя ми каза направо: ако има увреждаща сделка, може да се атакува, но ще е мръсно, дълго и скъпо. Пита ме имам ли сили. Казах, че имам. Излязох от офиса и седнах на спирката, и половин час не можах да стана.

Вкъщи стана още по-зле. Мая чу, че се караме, и ме пита:
— Мамо, ние местим ли се?
И аз не знаех какво да кажа.

После намерих в чекмеджето на Мартин изследванията на Светльо и едно листче от ТЕЛК. Не съм ровила нарочно… търсех акта за раждане на Мая. И като ги видях, ми стана гадно. Защото до тоя момент в главата ми Нели беше змия, Мартин — страхливец, Светльо — безотговорен. А то не беше толкова просто. Само че простото пак си оставаше едно: мен никой не ме беше питал.

Седнахме тримата една вечер, без Мая. Казах:
— Добре. Да кажем, че не сте искали да ме нараните. Да кажем, че сте спасявали каквото можете. А мен кой ще ме спасява от вашите решения?

Мартин мълча дълго, после каза:
— Ако искаш, пускаме развод и си търсиш твоята част по съд. Няма да те спра.
— Това ли ти е решението?
— Не. Това е единственото честно, което ми остава.

Нели се разплака. За пръв път я видях такава, не нахална, а просто уморена жена.
— Аз не исках да ви разделям. Исках да не останете на улицата и двамата ми сина да не потънат.

Накрая не заведох дело. Поне не засега. Уговорихме всичко писмено — кой какво е дал, какво се дължи, какво става ако се стигне до продажба. Не е мир, по-скоро примирие. Спя леко, проверявам си телефона от страх, и като Мартин каже „трябва да поговорим“, ми се свива стомахът.

Още не знам дали направих глупост, че не се хванах да се боря докрай. От друга страна, не знам и дали щях да издържа още една война вкъщи. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да се биете за принципа, дори да загубите всичко, или щяхте да пуснете, само и само да има някакъв мир?