Когато казах на майка ми, че повече няма да гледам баба сама

„Няма да се върна довечера.“

Казах го в коридора на Пирогов, до автомата за кафе, докато майка ми стискаше една найлонова торбичка с нощница, чехли и изследвания. Тя ме погледна все едно съм й ударила шамар.

„Как така няма да се върнеш? Баба ти като я изпишат утре, кой ще стои при нея?“

„Не знам. Не мога повече, мамо.“

Тя направо изсъска: „Не можеш? Аз цял ден съм на работа в общината, брат ти е в Пловдив, а ти не можеш?“

И точно това ме довърши. Че аз от две години все аз „мога“.

Живея в „Люлин“, на десет минути с автобуса от баба ми, в стария й апартамент. Уж временно се нанесох след развода, защото с детето ми беше трудно да плащам наем. Само че временното стана постоянно, а постоянното стана: сутрин водя Ники на училище, минавам през баба да й дам хапчетата, ако е по-добре отивам на работа в счетоводната кантора в „Овча купел“, ако не е — пускам болничен, отпуска, каквото мога, и пак аз. Пазаруване от Фантастико, рецепти, джипи, памперси, нощем ставане, защото е паднала или е забравила, че не може сама до банята.

Майка ми помага, да. Не е като да не прави нищо. Плаща сметки, носи манджа, в събота чисти. Ама като стане напечено, всички гледат към мен. Защото съм най-близо. Защото съм „по-свободна“. Само че това „по-свободна“ значи сама майка, на 39, с едно дете в седми клас и работа, дето всеки момент могат да ми кажат „Айде, чао“.

Майка ми тръгна след мен по коридора.

„Сега ли го реши? Като жена й е след операция?“

„Не сега. От месеци го решавам, само никой не ме слуша.“

„Много ти е тежко, знам. А на мен леко ли ми е?“

Това „и на мен“ толкова ме вбесява. Все едно като на всички ни е трудно, аз трябва да млъкна.

Прибрах се и за първи път от много време заключих телефона на безшумен. Седнах в кухнята и просто гледах масата. Ники влезе и само каза: „Пак ли ще спиш у баба?“ Казах му: „Не.“ Той кимна, и нещо в това кимване ме сряза. Все едно детето беше свикнало майка му да я няма.

На другия ден майка ми не ми говореше. Брат ми, Сашо, ми звънна от Пловдив:

„Кво правиш, бе? Мама реве.“

„Нека дойде тя да стои тогава.“

„Тя е на 61, ти си по-млада.“

„Чудесен аргумент.“

„Не се дръж така. Все пак живееш в бабиния апартамент.“

Ето го. Това беше другото, дето всички го мислеха и никой не го казваше направо. Че щом съм там, значи съм длъжна.

Само че аз не живея безплатно, както им е удобно да си представят. Ремонтът на банята аз го платих. Аз смених дограмата с кредит. Аз купувах половината лекарства, когато пенсията не стигаше. Но да, апартаментът си е на баба ми. И някъде много дълбоко в себе си и аз знаех, че това ме държи вързана. Ако си тръгна, все едно губя и последното сигурно нещо.

След три дни баба я изписаха. Майка ми остана при нея първата вечер. На втората ми звънна в 23:40.

„Ела. Не мога да я вдигна сама.“

Отидох. Разбира се, че отидох. Баба беше паднала между леглото и шкафа и повтаряше: „Не съм искала да ви мъча, момичета.“ Майка ми беше пребледняла. Заедно я качихме, сменихме я, оправихме чаршафите. После майка ми седна и се разплака. Рядко съм я виждала така.

„Аз не мога вече, Деси“, каза ми. „Ръцете ме болят, кръвното ми скача. На работа ме чакат, вкъщи баща ти мърмори… Не мога.“

И за секунда ми стана срам, че само себе си съм гледала. Ама и яд ме хвана. Защото пак стигахме до същото — щом тя не може, значи аз трябва.

Тогава баба, която уж дремеше, каза: „В гардероба, в кафявата папка.“

Ние и двете я погледнахме.

„Каква папка, мамо?“

„Кафявата. Вътре е договорът.“

Оказа се не завещание, както си помислих. Беше договор за гледане и издръжка. Подписан преди година и половина. Не с мен. Със Сашо.

Направо ми причерня. Брат ми, дето идва веднъж на два месеца и ми обяснява по телефона кой какво бил длъжен, се беше уредил тихомълком. Баба му прехвърля апартамента срещу грижи. Само че реално грижите бяха… ами, ние.

Майка ми пребледня още повече.

„Аз не знаех“, каза.

Не й повярвах веднага. Честно. Помислих си, че всички са знаели и само мен са ме правили на глупачка, да слугувам, щото съм наблизо.

На другия ден Сашо дойде. За първи път го видях не самоуверен. Седна в хола и вика:

„Щях да ви кажа.“

„Кога, бе? Като я погребем ли?“

„Не говори така.“

„Как да говоря? Ти си подписал, че гледаш баба, а аз й сменям памперсите.“

Той мълча малко и после каза нещо, дето ме спря.

„Имам дългове.“

Оказа се, че преди две години фирмата, в която работел, фалирала. После взел бързи кредити, после още. Не на мама, не на мен, на никого не казал. Един от кредиторите стигнал до запор на сметка. Баба разбрала случайно, защото той веднъж поискал пари „назаем“. Тя сама предложила договора. Казала му, че ако има нещо на негово име, поне няма да остане на улицата с децата си. Само че го накарала да мълчи, защото „Деси ще се засегне“.

Аз направо избухнах: „Не да се засегна, а да ме ползвате!“

Баба се разплака. Майка ми почна да вика на Сашо, че е безотговорен. Той пък каза:

„Лесно ти е на тебе, имаш заплата. Аз от нула почвах.“

„А аз какво имам?“, извиках. „Аз имам ли живот изобщо?“

Стана страшна каша. Ники беше в другата стая и после разбрах, че е чул почти всичко.

Най-гадното е, че след като ми мина първият бяс, започнах да виждам и другото. Сашо наистина беше закъсал. Майка ми наистина беше прегоряла. Баба наистина се страхуваше да не остане сама и явно е решила въпроса по най-глупавия възможен начин — тайно. И аз… аз наистина вече не издържах.

Накрая аз поставих условие. Или наемаме жена поне за вечерите и се делим тримата за парите, или до края на месеца си търся квартира и се изнасям с Ники. Без героизъм, без „ама семейството“. Ако апартаментът е на Сашо по договор, той също да носи реална тежест, не само да философства от Пловдив.

Майка ми първо каза, че нямаме пари. После седна и започна да смята. Оказа се, че имаме, ако Сашо спре да шикалкави и ако бабината пенсия не отива цялата в някакви безсмислени добавки от аптеката. Намерихме жена от „Младост“, препоръчана от съседка, за нощни смени три пъти седмично. Не е идеално. Скъпо е. Пак ходя всеки ден. Пак има сърдити погледи, особено от леля ми по майчина линия, която изведнъж стана много активна по телефона. Но поне вече не спя с едното ухо отворено всяка нощ.

С брат ми още сме ледени. Понякога си мисля, че ако ми беше казал отначало, може би пак щях да помагам, ама нямаше да е същото. Не знам. Като те направят на даденост, нещо вътре ти се чупи.

И въпреки това, като видя баба да търси ръката ми, пак ме хваща вина. Явно човек може едновременно да обича някого и да не може повече.

Та сега това ми е в главата — ако бях останала да нося всичко сама, сигурно щях съвсем да се срина. А като отказах, пак излязох лошата. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да сложите себе си на първо място, или да стискате още?