Когато майка ми не ме позна, вече беше късно да ѝ кажа всичко

„Ако сега пак почнеш за апартамента, направо си тръгвай.“

Това ми го каза брат ми Иво пред кабинета в неврологията на „Св. Георги“ в Пловдив. Не „здрасти“, не „как си“. Направо така. И аз, естествено, избухнах.

„А ти ако пак ще ми обясняваш колко е светица, по-добре не ме викай изобщо.“

Той стисна зъби. „Викам те, защото вече не можем сами.“

Майка ми беше вътре. Преди два дни Иво ми звънна от нищото. С него не си говорехме като хората от година и нещо. Само по Вайбър за сметки на село и за данъка на апартамента в „Тракия“, който уж беше на майка ми, ама тя още преди шест години го прехвърли на него срещу гледане и издръжка. На него. Не на мен. На мен тогава ми каза: „Ти си омъжена, мъжът ти си има жилище, оправяй се.“ Все едно аз не съм ѝ дъщеря.

Само че нещата не бяха толкова прости. След развода ми аз с дъщеря ми Мария две години живяхме под наем до Сточна гара, броях стотинки, работех на каса в „Лидл“ и пак не стигаше. Майка ми знаеше. И пак прехвърли апартамента на Иво, защото той бил „по-несигурен“. Несигурен, ама с сервиз за гуми и жена в общината. Аз тогава ѝ казах тежки неща. Че ме е отписала. Че ако не съм ѝ нужна за болногледачка, не съм ѝ никаква. Не ми е гордост, ама го казах.

После почти спрях да ходя.

Влязохме при лекаря. Една млада жена, много спокойна. Говореше нормално, не като някои да ти хвърлят диагнозата и да бягат.

„Има данни за начален когнитивен спад“, каза тя. „Не мога да кажа окончателно само от едно посещение, но има притеснителни неща. Забравяне, дезориентация, смесване на събития, подозрителност.“

„Подозрителност?“ попитах аз.

Иво ме погледна странно. „Ти не знаеш.“

Не знаех.

Оказа се, че от месеци майка ми криела пари в буркани, в калъфки, в шкафа с чиниите. После забравяла къде са и обвинявала снаха ми Деси, че я краде. Веднъж слязла по нощница пред блока в шест сутринта и тръгнала към стария ни адрес в „Кючук Париж“, дето не живеем от 20 години. Миналия месец оставила тенджера на котлона и заспала. Деси я усетила по миризмата.

Аз стоях и мълчах. Някак тъпо ми стана, защото в главата ми майка ми още беше онази остра жена, дето помни кой какво е казал преди десет години и го вади в най-удобния момент. А то явно вече не беше само това.

После я видях.

Седеше на стола и си дърпаше ципа на чантата нагоре-надолу. Погледна ме и каза:

„Вие от ЕВН ли сте?“

Честно, все едно ме удариха в гърдите.

„Мамо, аз съм Нели.“

Тя присви очи. „Нели е малка. На училище е.“

Иво излезе в коридора. Аз останах сама с нея. И тука дойде най-гадното, защото през цялото време, докато я гледах как се лута, една част от мен пак беше бясна. Не си отиде магически. Не стана филмово. Не я прегърнах и всичко да се стопи.

Само че после излезе още нещо.

Докато чакахме за следващите изследвания, Деси дойде с една папка. Каза: „Това трябва да го видиш, защото после пак аз ще съм лошата.“ Вътре – документи, бележки, банкови вносни. Майка ми преди години била изтеглила потребителски кредит от ДСК. Не огромен, но сериозен. Аз не знаех. По документи парите почти веднага са превеждани за моя сметка и за таксите на Мария в частния логопедичен център, когато малката заекваше тежко. Тогава аз мислех, че помощта е от леля ми Станка и малко от Иво. Така ми беше казано.

Като го видях, ми причерня.

„Защо не ми каза?“

Иво вдигна рамене. „Защото тя не искаше. Каза, че ако ти даде пари, ще ги върнеш и ще се унижаваш. А така поне детето да се оправи.“

„И после ми взе апартамента.“

„Не ти го взе, Нели. Просто го прехвърли на мен, защото аз поех кредита след това. Тя спря да плаща. Аз го довърших. И ремонта, и лекарствата, и всичко. Ти къде беше?“

Това ме жегна, защото беше гадно казано, ама не съвсем лъжа. Аз бях далеч. Уморена, озлобена, все си казвах, че няма да се бутам, където не ме искат. Само че отстрани много лесно изглежда като „изчезна“.

Прибрахме я вкъщи у тях. Още същата вечер стана скандал. Майка ми се развика, че Деси ѝ е откраднала златния пръстен. Нямаше никакъв пръстен. Или имаше, кой знае. Мария се беше качила с мен и се разплака в кухнята.

„Мамо, баба луда ли е?“

„Не говори така“, срязах я аз, а след това самата аз се разревах в банята.

След седмица Иво каза, че искат да я запишат в дневен център към общината поне за няколко часа на ден, защото Деси не издържа. Аз веднага скочих.

„Значи готово, бутате я някъде и приключвате?“

Деси този път направо избухна: „Ела ти тогава! Ела да ти пикае в легенчето до леглото, защото не може да стигне до тоалетната нощем. Ела да ти вика крадла пред съседите. Ела да не спиш, щото е отворила входната врата в три през нощта.“

Нямах какво да кажа.

И точно тогава дойде последният обрат, дето ме довърши. Докато разчиствахме едно чекмедже, намерих стар плик с моя почерк. Неразпратено писмо. Аз ѝ бях писала след развода, но не съм ѝ го дала. Вътре бях написала такива неща… че ми е съсипала живота, че дано един ден остане сама и да разбере. Четох го и ми се повдигаше. Не защото всичко вътре е било лъжа. А защото някаква част от него се беше сбъднала и аз сега стоях насред това.

Накрая стана така: не оспорих прехвърлянето на апартамента, въпреки че приятелка ме праща при адвокат и вика „ще падне, щом е била с проблеми“. Може и да е права, не знам. Само че по онова време майка ми още е знаела какво подписва, според лекаря. Иво си остана собственикът, ама аз поех два следобеда в седмицата и съботите. Водя я на прегледи, купувам ѝ памперси, понякога седи при мен и ме пита къде е майка ѝ. Понякога ме гледа и вика „госпожо“.

И най-гадното е, че в редките ясни моменти тя хваща ръката ми и казва: „Нели, сърдиш ли ми се още?“ После след пет минути пак не знае коя съм.

Аз не знам какво да кажа на това. Сърдя ѝ се. И ме е жал. И ме е срам от някои мои мисли. И пак си спомням неща, които не мога просто да изтрия.

Та това е. Ако човек вече не е съвсем с ума си, това отменя ли какво е направил преди, или не? Вие какво бихте направили на мое място?