Когато синът ми каза „Ти не ми липсваше“

„Недей да ми викаш сине, като не знаеш дори кой клас съм.“

Това ми го каза Мартин пред входа, без да повиши тон. Точно това ме удари най-много. Не крясък, не сцена. Просто го каза, все едно ми връща ресто.

Бях отишъл да го взема за уикенда. След два пропуснати пъти, да, знам. Веднъж заради курс до Бургас, втория път, защото камионът остана на сервиз край Стара Загора и нямаше как. Работя във фирма за доставки в Пловдив, карам каквото дадат. Не е кой знае какво, ама плащах редовно. Издръжката не съм я спирал. Даже и когато нямах, пак пращах.

„Осми съм“, каза той.

Аз викам: „Добре, осми. Айде, качвай се, да не висим пред блока.“

Той не мръдна. Бившата ми жена, Деси, стоеше отзад на терасата и пушеше. Гледаше надолу, все едно чакаше да стане нещо.

„Няма да идвам“, каза Мартин.

„Как няма да идваш? Уговорили сме се.“

„Ти си се уговорил. Аз не.“

Тогава вече се ядосах. Казах му нещо от сорта на: „Много си пораснал да ми държиш тон.“ Глупост. Още като го изрекох, разбрах.

Деси слезе. „Не почвай пред блока, Иво.“

„Аз почвам? Той ми говори като на никой.“

Мартин само се изсмя и каза: „На никой? Ами ти точно това си.“

Направо ми причерня. Да, отсъствал съм. Но не съм бил по кръчми. Не съм проиграл пари. Скъсах си гърба да имаме нещо. След развода останах в една гарсониера под наем в „Кючук Париж“, плащах заемите, после майка ми се разболя и почнах да й помагам и на нея. Все не стигаха парите. Все не стигаше времето.

Казах на Деси: „Чудесно си го настроила.“

Тя веднага: „Разбира се. Все аз съм виновна.“

И тук стана по-гадното. Мартин вади телефона, отваря нещо и ми бута екрана пред лицето. Снимка от рождения му ден миналата година. Торта, балони, неговите приятели. И един мъж до него, ръката му на рамото на Мартин.

„Това е Ники“, каза той. „Той беше там.“

Аз не знаех, че при тях има някакъв Ники. Деси ми беше казала само, че има човек, с когото се вижда, но „не е сериозно“. Явно е било достатъчно сериозно да е на рождения ден на сина ми.

„От колко време?“ я питам.

Тя сви рамене. „Година и нещо.“

„И не можа да ми кажеш?“

„Кога? Като звъниш веднъж в седмицата от кабината на буса и бързаш да затваряш?“

Мартин вика: „Ники ме води на тренировки, беше на родителската среща, той дойде в Пирогов, когато си счупих ръката.“

Това за Пирогов не го знаех. На мен ми бяха казали, че е навехване. Деси ме погледна и каза: „Казах ти, че е добре, защото имаше курс и щеше да подивееш по телефона. Какво щеше да направиш от Русе?“

И ето тука, вместо да мисля, аз казах: „Значи сте решили да ме зачеркнете.“

Мартин избухна: „Никой не те е зачерквал. Теб те нямаше.“

Прибрах се при майка ми, защото бях оставил колата там. Тя живее в „Тракия“, след инсулта трудно се оправя сама. Аз й пазарувам, карам я по ТЕЛК, по прегледи, до личната. И точно тя, от която очаквах да ме подкрепи, ми каза: „Мартин не е виновен.“

„Ти на тяхна страна ли си?“

„Няма страни. Има едно дете, дето е чакало.“

Започнах да й обяснявам как съм носил пари, как съм плащал. Тя мълча малко и после каза нещо, дето ме довърши.

„Парите не ги пращаше само за тях.“

„Какво значи това?“

Оказа се, че две години Деси е взимала по-малко, отколкото аз мислех. Аз давах част от парите на майка ми на ръка, когато не й стигаха за лекарства и за жената, дето идва да я къпе. Майка ми не ми беше казвала колко често е ставало. А Деси не ми беше казвала, че понякога е доплащала тока и таксите на Мартин от нейната заплата в „Кауфланд“. Не защото иска да ме изкара лош, а защото я било срам да се моли.

„Исках да ти остане поне чувството, че се справяш“, каза майка ми. „Все повтаряше, че си безполезен баща. Не исках и това да ти взема.“

Седях и ги гледах двете по различно време в главата си и направо… не знам. Аз цялото време съм се държал за едно нещо – че поне осигурявам. Че щом не мога да съм там, поне нося. А то се оказа, че и това не е било така, както съм си го мислел.

След два дни звъннах на Мартин. Не вдигна. Писах му: „Искам да се видим, без да се караме.“ След няколко часа ми върна: „Защо?“

Това „защо“ много ме смачка. Не „не искам“, не „зает съм“. Просто „защо“.

Срещнахме се чак в неделя до Гребната база. Той дойде с колело, не се задържа дълго. Казах му: „Не знаех за ръката. Не знаех и за някои други неща.“

Той ме прекъсна: „Все не знаеш.“

„Добре де, така е. Не знаех. Но не защото не ми пука.“

„А на мен каква ми е разликата?“

Нямаше какво да кажа. Защото е прав. И не е прав съвсем. Ако не ми пукаше, нямаше да се бъхтя като луд. Ама като те няма, отсреща май не се брои защо те няма.

После ми каза още нещо. Че Ники не ми е „заместник“, както аз си го представях. Че се карат и с него, че не му вика „татко“, че даже понякога го дразни. „Просто е там“, каза Мартин. „Като стане нещо, е там.“

Това ме довърши повече от всичко.

Накрая само го попитах дали иска поне другата седмица да отидем някъде двамата. Той каза: „Не обещавам.“ После все пак добави: „Пиши ми по-нормално, не само „кога си свободен“.“

Смешно е, ама от това се хванах. Вечерта му пратих снимка как майка ми е изгорила чушките за лютеница и цялата кухня е в дим. Той ми върна смеещо се човече. После ми писа: „Кажи на баба да не лъже, че така ги обича.“ Това беше.

Не знам дали има връщане назад. Май няма. Има само напред, ако изобщо ми даде. Най-много ме убива, че цялото време съм си мислел, че отсъствам временно, а може би за него съм отсъствал завинаги още тогава.

Кажете ми честно, в такава ситуация намерението има ли значение, ако накрая детето е усетило само, че не те е имало? Аз ли съм виновен, че работех и разкъсвах между всички, или просто съм изпуснал най-важното?