Когато брат ми удари с юмрук по масата заради апартамента на мама

„Не те е срам, бе, Деси?“, изкрещя брат ми Пламен и удари по кухненската маса така, че чашата с айрян на мама подскочи. „Чакаше само да й паднат силите и веднага я заведе при нотариус.“

Мама седеше до печката и мачкаше една салфетка. Не каза нищо. Само това ме вбеси още повече, защото отстрани наистина изглеждаше точно така.

„Кажи й, мамо! Кажи й, че това е безобразие“, продължи той.

Аз направо изтръпнах. „Аз ли съм я водила? Тя сама поиска. И не ме гледай така, все едно съм ти влязла в джоба.“

Става дума за двустайния й апартамент в „Люлин“, панелка, нищо особено, ама в София и вече струва пари. Преди две седмици мама ми каза: „Искам да прехвърля апартамента на теб срещу гледане и издръжка.“ Аз първо отказах. Казах й: „Какво ще кажа на Пламен? Ще излезе, че съм алчна.“ А тя само: „Пламен си има къща в Елин Пелин, ти живееш под наем с детето. Не ми спори.“

И точно това ме човърка. Аз съм на 39, разведена, с дъщеря в пети клас, наемът ми е 980 лева в „Овча купел“, работя в счетоводна кантора до Красно село и все не ми стигат парите. Пламен е по-добре, това е вярно. Има сервиз за гуми с жена си, строят и пристройка. Обаче той е синът, и някак… не знам, всички ще кажат, че майката трябва да дели по равно. И аз самата това съм го мислила.

Само че последните три години аз карах мама по лекари. Аз висях в „Пирогов“, аз й вземах лекарствата от аптеката, аз й плащах жената за почистване, когато счупи таза. Пламен идваше, да, но по-рядко. От Елин Пелин не е чак на другия край на света, ама все беше зает.

„По-рядко, защото ти не ми казваше всичко!“, изрева той. „Само ми звъниш, когато трябва да прехвърлиш някой буркан или да дам 200 лева.“

„Това пък не е вярно.“

„Вярно е. Мама, кажи!“

Мама пак мълча. После тихо каза: „Остави ме, Пламене.“

Той се изсмя лошо. „Остави те? Тя вече те е уредила. Какво да те оставям?“

Тогава извадих папката. Да, бях я донесла. Защото трябваше после да ходим до банката за пенсията й. И това беше грешка. Той видя нотариалния акт и направо побесня.

„Гледане и издръжка? Значи аз съм умрял.“

„Не си умрял, просто не беше там“, казах аз и веднага съжалих.

Защото той пребледня. И ми каза нещо, което не очаквах.

„Не бях там, защото тя не искаше да идвам.“

Настана една такава тишина, дето чак хладилникът се чува. Погледнах мама. Тя се разплака. Истински, не театрално. И тогава почна да излиза друго.

Преди шест години Пламен взел 18 хиляди лева от мама. Уж заем, за да спасява сервиза, че дължал на доставчици и НАП го притискали. Аз знаех, че му е помагала, но не знаех колко. Той й обещал да ги върне за две години. Не ги върнал. После жена му разбрала и станал голям скандал. Оттогава Пламен се отдръпнал, защото всеки разговор с мама минавал през това. Тя му натяквала, той се срамувал, после се ядосвал и идвал все по-рядко.

„Кажи й и другото“, каза той на мама.

Тя поклати глава.

„Кажи й!“

И тогава ми се срина всичко. Оказа се, че не аз съм била избраната дъщеря, дето е по-обичана. Мама била решила да прехвърли апартамента на мен не само защото аз се грижа за нея, а защото смятала, че така изравнява нещата. На него вече му била „дала неговото“ с онези 18 хиляди. Само че в нейната глава това било справедливост, а в неговата — не. Защото парите не били подарък, а провален заем, за който после го е било срам до смърт. А апартаментът си е апартамент.

Аз седнах. Честно, краката ми омекнаха. Защото през цялото време си мислех, че става дума за грижи и близост. А то имало и едно счетоводство отзад. Баш като мен на работа — кой на кого колко дължи.

„Защо не ми каза?“, питах я.

„Защото щеше да откажеш“, каза тя. „Ти все отказваш. От малка така.“

„Е, естествено, че щях да откажа!“

Пламен се засмя пак, ама този път горчиво. „Видя ли? И тя не го иска така.“

„Не го искам така, не значи, че ти си прав“, троснах му се.

Той седна срещу мен и за пръв път не викаше. „Аз не казвам, че съм прав. Взех парите. Осрах се. Срам ме беше. Ама това… това е все едно мама да каже, че любовта й има касова бележка.“

Мама тогава се ядоса. „Любов, любов… Като лежах след операцията, къде беше тая любов? Деси ме къпеше, Деси ми носеше супа. Любовта не е само да ми викаш ‘майче’ по телефона на имен ден.“

И това също беше вярно. Обаче и той не беше напълно лъжец. Пращал е пари понякога. Сменил й е дограмата преди години. Карал я е до Троян, като й се ходеше на гроба на татко. Просто не е бил постоянният човек.

Най-гадното е, че аз исках това прехвърляне и не го исках едновременно. Като видях акта, си представих как най-после няма да хвърлям почти хилядарка наем всеки месец. Дъщеря ми ще има стая. Ще спра да се свивам. И точно това ме накара да се почувствам мръсно. Все едно печеля от болестите на майка си.

После Пламен каза нещо, дето още ми стои в главата: „Ако тя просто беше казала: ‘На Деси го оставям, защото тя е до мен’, щеше да ме боли, ама поне щях да знам, че е от сърце. А не да ме смята като грешка в тефтера.“

Накрая не се разбрахме. Излязох, обиколих два пъти около блока, ревнах като глупачка до контейнерите и се върнах. Казах на мама, че няма да подпиша нищо повече засега. Тя се обиди. Каза, че пак правя сцени. Пламен пък после ми звънна и каза: „Не искам да я оставяш. Само искам да не става така.“ Много удобно, честно казано.

Сега минаха няколко дни. Аз пак ходя при мама, пак й купувам хляб без сол и лекарствата за кръвно, Пламен два пъти мина след работа и оправи течащото казанче. Говорим си нормално, ама все едно стъпваме по стъкло.

Не знам кое е по-честно в такъв случай — да делиш всичко по равно, сякаш годините и грижите нямат значение, или да признаеш, че понякога един човек ти е бил повече опора от другия. Аз само знам, че каквото и да решим, някой ще се чувства по-малко обичан. Вие какво бихте направили на мое място?