Премълчаното обаждане, което ми отне сбогуването

„Ти нямаше право да криеш това от мен.“ Това ми каза брат ми Стефан пред асансьора в „Пирогов“, тихо, ама така, че повече ме заболя, отколкото ако ми беше изкрещял. Беше три сутринта, миришеше на дезинфектант и кафе от автомата, а аз стисках телефона и не знаех първо да се оправдавам ли, да плача ли, да му отвърна ли.

Баща ни беше починал преди около час. Инфаркт. Вкарали го по спешност от Перник, защото беше при жена си… тоест при втората си жена, Десислава. И точно това усложнява всичко, защото с нашата майка бяха разведени от девет години, ама нали знаете как е в България — развели се, пък пак си звънят за документи, за тока на старата къща в Радомир, за кой какво ще прави с гроба на баба, за глупости и не само за глупости.

Майка ми по същото време беше в Онкологията в ИСУЛ. След втора химиотерапия, повръщане, температура, едвам я бяха закрепили. Два дни преди това ми беше казала: „Само не ми носи нови ядове с баща ти, че нямам сили.“ Казала го беше така, уж между другото, докато си оправяше одеялото.

Когато Десислава ми звънна в 1:17, първо не вдигнах. После пак звънна. И само каза: „Ела в Пирогов. Положението е лошо.“ Аз отидох. На Стефан не звъннах веднага, защото той кара камион и често е извън София. А на майка ми изобщо не казах. В главата ми беше само едно — ако разбере тази нощ, ще се срине. И да, знам как звучи, сякаш аз решавам вместо нея. Ама тогава ми се видя правилно.

Към два и нещо баща ми още беше жив. Не беше в съзнание напълно, но за малко отвори очи. Видя ме и каза: „Майка ти… каза ли й?“ Аз казах: „Не.“ И той само поклати глава. После добави: „Недей още.“ Това ми се заби в ушите.

Когато Стефан дойде, беше бесен, че не съм му звъннал по-рано. „Можех да говоря с него! Можех да дойда преди да свърши всичко!“ А аз му казах: „Ти беше в Ихтиман, какво можеше? За час ли щеше да долетиш?“ И оттам тръгна. Той реши, че съм искал да съм „важният човек“ накрая. Че аз съм взимал решенията. Че пак се правя на спасител.

Само че истината не беше точно такава. Аз не му бях звъннал веднага и заради друго. Преди месец баща ми ми беше дал плик с 8 хиляди лева. Каза ми: „За майка ти са. Не й казвай, че са от мен. Ако стане по-зле, ще трябват за лекарства, сестра, каквото излезе.“ Аз не исках да ги взема. Даже се скарахме. Казах му: „Къде беше като тя сама плащаше кредита?“ А той ми отвърна: „Знам къде бях, затова сега млъкни и ги вземи.“ Взех ги.

Не бях казал на Стефан за тези пари. Не защото исках да ги крия за себе си, а защото знаех какво ще каже — че баща ни пак си купува изчистване на съвестта. И най-лошото е, че може би щеше да е прав.

След смъртта му излязохме отвън, до пушачите. Беше студено, аз съм отказал цигарите, ама тогава поисках от някакъв човек една. Стефан ме гледаше и вика: „Кажи ми честно, защо не каза на мама?“ Аз му повторих какво беше състоянието й. И тогава той каза нещо, дето ме закова: „Защото не знаеш, че те са се виждали.“

Помислих, че се е побъркал. „Кои се виждали?“

„Мама и тате. От месеци. Не като семейство, бе. Ама се виждаха. Аз я водих два пъти до кафенето до 25-та поликлиника, щото не искаше ти да знаеш. Беше ме накарала да мълча.“

Направо ми олекна и ми натежа едновременно. Значи аз пазя майка ми от човек, с когото тя тайно се е срещала. Значи не съм разбирал нищо. И Стефан тогава извади още едно: „Той искал да й прехвърли неговата част от къщата в Радомир. За да няма после разправии с Деси и нейните деца.“

Аз казах: „Какви деца? Тя няма деца.“

И тук стана още по-криво. Оказа се, че Десислава има син от предишен брак, студент в Благоевград, и баща ми последните две години му плащал семестри и квартира. Не защото бил длъжен, а защото момчето останало без баща рано и… не знам, баща ми явно се е виждал в това. На мен това първо ми прозвуча като поредната му глупост — за чужди деца има, за нас навремето нямаше. После обаче се сетих за плика. За това, че реално беше опитал поне нещо да оправи, макар и късно.

На другия ден не казахме на майка ми. И на по-другия не казахме. Чакахме я да я изпишат, защото лекарят каза да се избягва силен стрес. Погребението мина. Стоях на гробищата в Банкя до хора, които не познавах добре, и през цялото време имах чувството, че правя нещо мръсно. Десислава не ни е правила сцени. Даже тихо ми каза: „Той до последно мислеше за майка ви, да знаеш.“ Точно от нея не исках да го чуя.

Казахме на майка ми пет дни по-късно. Беше си вкъщи вече, седнала на дивана с одеяло на краката. Стефан само каза: „Мамо, тате почина.“ Тя не извика, не припадна, нищо такова. Само затвори очи и прошепна: „Пак закъснях.“ После се обърна към мен: „Ти знаеше, нали?“ Аз кимнах.

Мислех, че ще ме напсува. Тя обаче каза: „Защо не ме закара?“ И това беше по-зле от всякакъв скандал. Оказа се, че последния път, като са се видели, са се скарали. Той й бил казал, че съжалява за много неща. Тя му отвърнала: „Не ми трябва съжаление, а време.“ И сега това време го нямаше.

Оттогава у нас е някакво криво мълчание. Стефан ту е на моя страна, ту ме гледа все едно съм отнел нещо свято. Майка ми не ме е изгонила, не ми се кара постоянно, даже един ден ми каза: „Знам защо не си ми казал.“ А след малко добави: „Но пак не ти го прощавам.“ И честно — разбирам я.

Парите още са у мен, почти непипнати. Част от мен иска да ги върна на Десислава, част иска да ги дам за лечението на майка ми, както е било замислено, а трета част се гнуси, че въобще мисля за пари в такава работа. Само че в реалния живот всичко идва наведнъж — мъка, сметки, болници, документи, нотариуси.

Аз още не знам сгреших ли, или просто избрах по-малкото зло и то пак си остана зло. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да кажете веднага истината на болен човек, или щяхте да мълчите, за да го пазите?