„Ти ли го взе, или пак ще кажеш, че всички сме срещу теб?“ — след едно изчезнало пликче в блока започнах да се съмнявам и в хората, и в себе си

„Кажи направо ти ли го взе, че ми писна от увъртане.“

Това ми го каза съседката от третия етаж пред входа, докато държеше разпечатка от EasyPay в ръка и ме гледаше така, сякаш вече е решила. Бях тръгнала към магазина за хляб и кисело мляко, а се оказах насред разпит пред половината вход.

Ставаше дума за едно пликче с пари за ремонта на асансьора. Домоуправителят бил оставил плика при нея за два часа, после излязла до аптеката, върнала се и пликът го нямало. В плика имало и списък кой колко е дал. И понеже последно аз съм била качвала покупки нагоре, автоматично станах „най-логичната“.

Казах: „Не съм влизала у вас. Оставих торбите пред моята врата и слязох за другите.“

Тя ми отвърна: „Е, то и миналия път не помнеше какво си говорила с касиерката в кварталния магазин.“

Това ме жегна най-много. Защото беше вярно, че напоследък понякога се обърквам. Не нещо страшно, но забравям дреболии. Или поне така си мислех. Откакто работя на смени в една закусвалня до автогарата и вечер гледам майка ми, която е след инсулт, главата ми често е като памук. Понякога оставям ключовете в хладилника, понякога звъня два пъти на дъщеря ми за едно и също. И точно това май всички във входа го бяха запомнили.

Не помогна и това, че преди месец се скарах с домоуправителя за таксите. Не исках да давам пари за боядисване на входа, преди да оправим теча от покрива. Казах го рязко, пред всички. После още по-рязко. Та си навлякох приказки, че все съм напреки.

Прибрах се и се разтреперих. Не толкова от обвинението, а от това, че за секунда се запитах: „А възможно ли е наистина да съм пипнала нещо машинално?“ Това ме срина. Да не можеш веднага да се хванеш за собствената си памет е страшно.

Вечерта дъщеря ми ми каза: „Мамо, не им обяснявай много. Колкото повече говориш, толкова повече ще те мислят за виновна.“

Майка ми от леглото само промълви: „В нашия вход от години чакат някой да стане виновен за всичко.“

Само че аз не можех да оставя така. На следващия ден отидох при домоуправителя. Казах му: „Искам да видя точно кой кога е влизал и излизал. Камера има на партера.“

Той се намръщи. „Камерата не хваща горните етажи. И не е работа да правим полиция за едно пликче.“

„А да ме обвинявате пред входа работа ли е?“

Тогава той ми каза нещо, което ме удари по-силно от самото обвинение: „Хората не ти вярват, защото и ти не говориш ясно. Един път казваш едно, после друго.“

Прибрах се бясна. И ако трябва да съм честна, имаше нещо вярно. Понякога, когато съм притисната, почвам да се обяснявам хаотично. Добавям излишни подробности. Връщам се назад. И отстрани сигурно изглежда като лъжа.

Но после излезе друго. Съседът от втория етаж ми звънна тихо, почти гузно. Каза: „Видях племенника на съседката да излиза вчера следобед. Не казах нищо, защото не искам да се бъркам.“

Питах го защо мълчи, след като мен ме разнасят. Той вдигна рамене: „Той е младо момче, може да е взел нещо друго, може и да не е. А и ти така или иначе вече беше набедена.“

Това „така или иначе“ ми остана в главата.

Отидох пак при нея. Не сама, а с домоуправителя. Казах: „Племенникът ти идвал ли е?“

Тя пребледня и веднага се ядоса. „Идвал е, да. Да ми донесе лекарства. Какво намекваш?“

Казах, че не намеквам, а питам защо това не е било казано отначало.

Тя седна и почна да плаче. Не театрално, а от умора. Оказа се, че момчето има заеми, пращали му съобщения, идвал разтреперан. Тя не била сигурна дали е взел плика, но ако го каже пред всички, щели да го съсипят. „А за теб беше по-лесно, нали?“ — изпуснах се аз.

Тя ме погледна и каза: „Да, по-лесно беше. Защото отдавна всички мислят, че не си съвсем наред.“

Това направо ме зашлеви. И най-лошото е, че пак имаше нещо вярно. Не че „не съм наред“, а че аз самата месеци наред давах вид, че не се справям. Закъснявах с таксите. Забравях уговорки. Веднъж пуснах пералнята нощем и наводних банята, та прокапа надолу. После се оправдавах с работата, с майка ми, с всичко. Хората не виждат причините, виждат резултата.

След два дни пликът се намери. Не у мен, не у племенника. Бил мушнат между две папки в шкафа с бурканите в коридора на съседката. Тя го била прибрала набързо, за да не стои на масата, и после забравила. Имаше и списъка вътре.

Никой не ми каза истинско „извинявай“. Домоуправителят само пусна съобщение във вайбър групата: „Средствата за асансьора са открити.“ Толкова. Все едно вчера не бях крадла в очите им.

После същата съседка ми донесе чиния с чушки бюрек. Каза: „Не го приемай навътре. Много ми е тежко покрай всичко.“ Аз й отговорих: „Приемам го. Няма как да не го приема.“ И пак взех чинията, защото и аз знам какво е да си с болен човек и да не мислиш трезво.

Само че оттогава не ми минава. Не заради плика. А заради това колко бързо всички приеха, че може да съм аз. И заради това, че в един момент и аз самата се усъмних в себе си.

Сега се чудя кое боли повече — че не ми повярваха, или че вече не съм сигурна колко мога да разчитам на собствената си памет, когато съм под напрежение. Явно истината не стига, ако хората вече са си изградили образ за теб. А и образът не идва от нищото, и аз съм помогнала да се стигне дотам.

Вие как мислите — ако веднъж хората са решили, че си „такава“, може ли после изобщо да се изчисти това, дори когато излезе истината?