Видях ги случайно пред блока и разбрах, че още не съм пуснала миналото, колкото и да си повтарях обратното

„Ако ще идваш да си взимаш останалите неща, ела днес. И без това смених патрона.“

Това му написах преди година и половина, след като видях в телефона му неща, които и сега не мога да забравя. Не беше само чат, не беше само флирт. Бяха уговорки, снимки, „липсваш ми“, „с нея отдавна всичко е приключило“. Само че с „нея“ бях аз, а аз още плащах половината наема, купувах храна и се чудех защо от месеци е студен и нервен.

Тогава направих скандал. Истински. Не се гордея. Крещях, рових, звънях му, после звънях пак и на нея. Да, и това направих. Тя ми затвори. Той дойде пред входа и каза:

„Не го прави по-грозно, отколкото е.“

Аз му отвърнах:

„Ти го направи грозно. Аз само го видях.“

Разделихме се. Не бяхме женени, нямахме деца, но бяхме заедно почти девет години. И когато си дал толкова време, не е просто „айде, всеки по пътя“. Има навици, общи приятели, мебели, сметки, планове. Има едно чувство, че си градила нещо, а се оказва, че другият отдавна е излязъл от него, без да ти каже.

Само че и аз не бях без вина. Месеци преди това усещах, че нещо не е наред, но все отлагах разговора. Бях се вкопчила в идеята, че като стискам зъби, ще мине. Бях станала дръпната, заядлива, проверявах го уж случайно, а всъщност търсех повод. И когато намерих истината, вече бях събрала толкова гняв, че не исках обяснение, исках наказание.

След раздялата ми беше много тежко. Върнах се за малко при майка ми в „Люлин“, после си намерих квартира в „Надежда“, близо до работата. Работя в счетоводна кантора и уж съм подреден човек, а тогава не можех да си подредя главата. Плаках в метрото, плаках в офиса в тоалетната, блокирах го навсякъде, после го отблокирах, после пак. Класика.

Той ми писа няколко пъти. Не да се връща. По-скоро да „останем хора“, да си простим, да не се мразим. Това най-много ме вбесяваше. Защото ми звучеше удобно. Все едно първо разбиваш нещо и после искаш да си тръгнеш с чисти ръце.

С времето уж се съвзех. Тръгнах на терапия в ДКЦ-то по препоръка на позната, започнах да излизам повече, даже за малко имах друга връзка, но я прекратих, защото усещах, че сравнявам и не съм честна. Казвах си, че съм затворила страницата.

Само че онзи ден ги видях.

Бях отишла до кварталния магазин до блока, в който живеехме преди. Не живея там, но все минавам от време на време, защото наблизо е аптеката, в която ми пазят едно лекарство. Излизам с торбата и ги виждам отсреща. Той носеше две кафета, тя се смееше, а до нея вървеше малко момиченце с розова раница. Не знам дали е нейна дъщеря, племенница, нямам представа. Но картината беше толкова нормална, толкова подредена, че направо ми прилоша.

Не защото са заедно. Това го знаех. А защото изглеждаха спокойни. А аз в този момент стоях като закована и се чувствах пак онази, която не е стигнала.

Той ме видя. Спря. Каза само:

„Здрасти.“

Аз можех да продължа. Наистина можех. Но не продължих.

Отидох при тях и казах:

„Спокойно ли спиш?“

Тя ме погледна стреснато. Той въздъхна и каза:

„Не тук. Не пред хората.“

И тогава стана още по-глупаво, защото аз вече бях почнала.

„Пред хората ли? А когато лъжеше, беше удобно, нали? Когато ме караше да се чувствам луда, пак ли не беше пред хората?“

Тя каза тихо:

„Не искам скандал.“

Аз се обърнах към нея и изстрелях:

„Ти пък най-малко искаш, след като знаеше за мен.“

И тогава тя каза нещо, което ме спря:

„Знаех, че сте заедно, но не знаех, че живеете още заедно. Той ми каза, че си тръгваш от месеци и че само си делите разходи, докато си намериш квартира.“

Погледнах го. Той не отрече веднага. Само каза:

„Нямаше значение вече.“

Точно това ме довърши. Не самата изневяра, а това изречение. За него явно наистина не е имало значение. А за мен беше животът ми тогава.

Казах му:

„За теб може. За мен имаше.“

И тръгнах. Само че не си тръгнах достойно, както ми се иска сега да кажа. Ръцете ми трепереха, разплаках се още на ъгъла и после цял следобед не можех да се събера. Прибрах се и направих нещо още по-неприятно за признаване — разрових стари снимки, стари чатове, все едно сама да си натисна синината.

Вечерта той ми писа. Номерът ми явно не е изтрит.

„Съжалявам, че стана така. Не исках да те нараня пак.“

Аз му отговорих:

„Не ме нарани пак. Просто ми показа, че още не съм приключила.“

Той звънна. Не вдигнах. После пак писа:

„Ако искаш да говорим като нормални хора, кажи.“

От сутринта гледам това съобщение. Една част от мен иска да се видим, да му кажа всичко, което тогава не казах като хората, да го чуе спокойно, без скандал, без публика. Другата част от мен си мисли, че това е капан. Че пак ще чакам някакво обяснение, което няма да върне нито времето, нито уважението, нито онова усещане за сигурност, което загубих.

И най-много ме е яд не на тях, а на себе си, че още ме разклаща чуждото спокойствие. Явно не съм толкова излекувана, колкото съм си внушавала.

Чудя се кое е истинското затваряне на една такава история — да седнеш и най-после да кажеш всичко в очите, или да не даваш повече достъп до себе си и просто да продължиш? Вие как бихте постъпили на мое място?