Оставих големия си син да гледа другите три деца и после дойдоха полиция, съд и всички ме обявиха за лош баща

„Господин Петър Илиев? Тръгвате с нас.“

Това ми го каза една полицайка пред входа, докато още бях с работните обувки и миришех на прах от склада. Помислих, че е станала някаква грешка. Само дето зад нея беше линейката, а съседката от втория етаж, леля Донка, сочеше към мен и викаше: „Ей тоя ги оставя сами всеки ден!“

Не ми се вярваше. Първото, което попитах, беше: „Къде са децата?“

Никой не ми отговори веднага. После един от полицаите каза: „Малкото момиче е в Пирогов, стабилна е.“ И аз тогава направо ми омекнаха краката.

Жена ми Деси почина преди две години от инсулт. Останах сам с четири деца – Мартин на 16, Виктор на 10, Никол на 7 и бебето… добре, не е бебе вече, Калина е на 4. Работя в склад за строителни материали в Божурище. Смени, извънредно, кой както дойде. Нямам майка, баща, тъща, никой. Сестра ми е в Плевен и тя си гледа болната свекърва. Пари за гледачка нямам. Частна занималня? Абсурд.

Да, оставял съм Мартин да гледа другите. Не за по цял ден. За два-три часа след училище, докато се прибера. И не всеки ден. Или поне така си казвах.

В оня ден ми се обадиха от работа в 6:30.

„Петре, колегата ти е болен. Ако не дойдеш, затваряме рампата.“

Казах: „Няма как, с децата съм.“

Началникът: „Или идваш, или от понеделник не ми идвай изобщо.“

Седнах на ръба на леглото и гледах в стената. Мартин стана и каза: „Спокойно, тате, ще ги гледам.“

Аз му викам: „Сигурен ли си?“

Той се ядоса: „На 16 съм, не на 6.“

Оставих пари за закуски, написах на лист кой кога има онлайн урок, кой какво да яде, казах на Виктор да не пипа котлона, на Никол да не се кара, на Калина да слуша батко си. Най-обикновени неща. Тръгнах. И цял ден бях на нокти.

В 14:17 имам три пропуснати от Мартин. После съобщение: „Оправихме се.“ Аз видях това чак към 16:00, защото вътре в халето телефонът стои в шкафчето. Като излязох, имаше и обаждане от непознат номер. Беше от Пирогов.

Калина се била качила на стол да вземе вафли от горния шкаф. Паднала. Ударила си главата в плочките. Не е било животозастрашаващо, ама е имала сътресение и цепната вежда. Съседите чули рев, тропане, после Никол отворила вратата разплакана. Леля Донка влязла и видяла кръв. Извикала 112.

Аз първо се нахвърлих на Мартин.

„Как можа бе? Една работа ти казах!“

Той ме гледаше побелял и само повтаряше: „Отидох до тоалетна за две минути… за две минути…“

Тогава му вярвах и пак му бях бесен. После нещата станаха по-гадни.

От Закрила на детето дойдоха вкъщи още същата седмица. Оглед, въпроси, хладни погледи. Хладилникът почти празен, пералнята развалена, разтегателният диван, на който спя аз и Виктор, защото в двустайния апартамент няма място. Една от жените записа всичко.

Каза ми: „Господин Илиев, това не е безопасна среда за четири деца.“

Аз й отвърнах: „Кое да направя първо – да купя тристаен в Люлин или да спра да ядат?“

Не беше нужно да го казвам така, но вече бях побеснял.

После излезе нещо, което не знаех. Мартин не бил само до тоалетна. Бил слязъл пред блока за десетина минути, защото едно момче от квартала му носело „вейп“ и слушалки. Виктор го каза това пред социалната.

„Батко каза да не казваме.“

Направо щях да го убия. Мартин се разрева и вика: „Не съм отишъл надалече, ей тука бях!“

А аз: „Докато ти си купуваш глупости, сестра ти си цепи главата!“

Само че след два дни излезе и друго. Леля Донка, дето най-много крещеше пред входа, била звъняла и преди в социалните за нас. Не веднъж. После същата предложила на братовчедка си, която е брокер, нашият апартамент „ако се стигне до продажба, че човекът е закъсал“. Това ми го каза домоуправителят. Не знам доколко е вярно, ама ми стана ясно, че не всички много са загрижени за децата ми.

И пак, това не ме оневиняваше.

Образуваха преписка, после дело за оставяне на деца без надзор. В съда се чувствах като престъпник. От работа ме гледаха накриво. Един колега дори каза: „Щом не можеш да си гледаш децата, що си ги правил толкова?“ Това още ми звъни в ушите. Все едно жена ми нарочно е умряла.

Адвокатката ми, служебна, ми каза: „Не отричайте очевидното. Покажете, че търсите решение.“

Какво решение? Подавах молби за целодневна градина за Калина, молба за еднократна помощ, говорих с директорката на училището на Никол за занималня, молих началника за постоянна дневна смяна. Той първо се правеше на много зает.

„Фирмата не е детска градина, Петре.“

Казах му: „Добре, ама ако ме осъдят и ми вземете работата, тогава какво?“

Накрая отстъпи малко, не от добро сърце, а защото май разбра, че ако пак стане нещо, и на него няма да му е приятно да го викат да обяснява защо държи хора на ръба.

Най-тежко ми беше с Мартин. Не му говорих два дни. После вечерта го чух как плаче в банята. Не хлипане, а направо се давеше. Влязох и той ми каза: „Аз не исках да слизам. Обаче оня ми беше дал вейпа на вересия и заплаши, че ще дойде пред блока и ще каже на всички. И… и аз от седмици не издържам, тате. Все аз, все аз. Уроци, децата, Калина да не реве, Виктор да не излиза… Не мога.“

Това ме удари по-силно от делото. Защото аз през цялото време го виждах или като виновник, или като спасение. А той е хлапе. Колкото и да се прави на голям.

На делото накрая не ме пратиха в затвора, слава Богу. Получих пробация и задължителни срещи със социален работник, плюс предупреждение, че при нов сигнал могат да искат настаняване при роднини или приемна грижа. Като чух „приемна грижа“, ми прилоша.

Сега сме така: Калина тръгна на общинска градина, Виктор остава на целодневно, Никол я записах в танци към читалището, само и само да не виси сама. Мартин вече не го оставям да гледа всички. Понякога пак помага, ама друго е. Сестра ми дойде за месец от Плевен, после една майка от блока, Силвия, започна да взема Никол с нейната дъщеря след училище, аз й плащам колкото мога. Тясно е, трудно е, пак не е идеално. И хората пак шушукат.

И да, сгреших. Ама и не съм чудовище, както ме изкараха. Ако не бях отишъл на работа, нямаше да имаме ток и наем. Като отидох, едва не загубих децата. Каквото и да направех, все някой щеше да каже, че е грешно.

Аз още не знам на Мартин ли да съм по-сърдит, или да ми е жал за него. И на съседката дали да съм благодарен, че е извикала помощ, или да я ненавиждам, че от месеци е дебнела да паднем. Вие какво щяхте да направите на мое място?