Свекърва ми делеше внуците ми пред очите ми, а мъжът ми твърдеше, че си въобразявам

„За Самуил има, за Михаил няма, той е още малък, какво ще ги прави тия пари?“ каза свекърва ми и бутна белия плик към баткото. Мишо беше до масата. Чу всичко. Просто сведе глава и почна да дере етикета на бутилката с вода с нокът.

Тогава вече ми причерня. Казах: „Стига, лельо Росице, това не е за пръв път.“ Да, знам, че ми е свекърва, ама като се ядосам, й говоря на име. Тя веднага се дръпна: „А, сега аз виновна излязох. На Самко му помагам за училище, той е голям.“

Самко е на десет, Мишо на седем. Не е бебе. Не е и глупав. Само че от две години гледам как едното дете го прегръща, вика му „златото на баба“, купува му маратонки, дава му пари за книжарница, а на другото — „я не се лигави“, „ти чакай“, „ти си по-буен“. И най-лошото е, че Мишо почна да вярва, че наистина с него има нещо нередно.

Преди месец класната ми звънна. Вика: „Госпожо, Мишо напоследък не вдига ръка, а знае. Като сбърка, веднага казва: Аз все съм зле.“ Това дете преди беше като пружина. Шумен, нахален, все отпред. И аз се прибрах и ревнах в банята, защото веднага ми светна откъде идва.

Ян, мъжът ми, дълго време повтаряше едно и също: „Майка ми е такава, не го мисли. Тя не го прави нарочно.“ Абе как не нарочно? На рождения ден на Мишо донесе подарък и за Самко, „за да не се чувства пренебрегнат“. На рождения ден на Самко донесе само за Самко. И пак аз излизах дребнава.

Една вечер му казах направо: „Или говориш с нея, или аз спирам да водя децата там. И после ти им обяснявай защо брат им е добрият, а те… каквото е останало.“ Ян ме изгледа все едно съм прекалила. Обаче и той беше видял вече някои неща. Мишо, като чуеше, че ще ходим при баба му в Люлин, почваше: „Трябва ли и аз?“ Това на седем години. Нормално ли е?

Скарахме се жестоко. Той ми тресна: „Не можеш да ми забраниш майка ми.“ Аз му казах: „Не ти забранявам майка ти, пазя си детето.“ Три дни не си говорихме като хората. Самко усещаше напрежението и взе да се прави на голям мъж: „Аз мога да не взимам подаръци.“ Което ме съсипа още повече, защото и той не беше виновен. Какво да направи? Да върне баба си ли?

Накрая Ян отиде сам при нея. После ми се обади от колата и гласът му беше… странен. Вика: „Ще говорим вкъщи.“ Аз вече си мислех, че пак я защитава.

Оказа се друго. Свекърва ми му казала нещо, което на мен никога не беше казвала. Когато Самко се роди, аз имах тежко раждане и го оставиха няколко дни в неонатологията в „Шейново“. Аз тогава бях като замаяна, едва се държах. Росица била тази, която тичала с Ян, носила документи, звъняла на лекари, седяла пред отделението. Била убедена, че ще го загубим. Залепила се за него още тогава. Това го знаех донякъде.

Но за Мишо не знаех друго. Когато съм била бременна с него, Ян имал сериозни дългове от един провален курс с бусче и майка му продала нивата на дядо му край Плевен, за да ни помогне. Аз знаех, че ни е давала пари, но не знаех откъде са дошли. И тя явно го е преживяла лошо. Според нея второто дете дошло „в най-лошия момент“, ние сме били безотговорни, а тя платила цената. Уж не обвинявала Мишо, ама в главата й явно точно така се е вързало.

Като Ян ми го каза, направо онемях. От една страна, ми стана гадно за нея. Наистина е дала много. От друга — какво ме грее това, като после си го изкарваш на дете? И то години наред.

След тая среща Ян за първи път не я оправда. Отишъл й казал: „Мамо, или спираш да ги делиш, или няма да ги виждаш известно време.“ Тя се обидила страшно. „Една снаха ви настрои срещу мен.“ Класика. После два дни ми праща съобщения: „Не съм чудовище“, „Вие не знаете аз какво съм дала за това семейство“. Не й отговорих.

Спряхме ходенията за месец и половина. Имаше драми, телефони, свекър ми се включи: „Майка ти не е добре, вдига кръвно.“ Моята майка пък викаше: „Изобщо не ги пускай повече.“ Лесно е да се каже. Тая жена все пак им е баба.

После Росица поиска да се видим в Борисовата градина, навън, не у тях. Донесе еднакви пликове с книжки и на двамата. Прегърна и Мишо. Малко дървено беше, честно. Той стоеше като колче. Тя му каза: „Баба понякога прави глупости.“ Аз чак това не очаквах. Не каза „извинявай“, не баш. Ама за нея и това беше нещо.

Оттогава се старае. На празници подаръците са еднакви, вика им еднакво, гледа да не се издава. Само че щетата си стои. Ако Самко седне до нея, Мишо веднага се дръпва. Ако тя го похвали, той я гледа подозрително, все едно чака капан. Веднъж вкъщи ми каза: „Сега вече ли ме харесва?“ И аз… какво да му кажа? Че хората се поправят? Че понякога не се поправят, а само се контролират? Не знаех.

Със Самко също не е лесно. Той се чувства виновен за неща, които не е правил. Веднъж ми каза тихо: „Аз ако не бях любимият, щеше ли да е по-добре?“ Направо ми се скъса сърцето. Едното дете мисли, че не е достатъчно. Другото — че е виновно, че е обичано повече.

С Ян сега сме по-добре, но му помня колко време ми повтаряше, че преувеличавам. И той си носи неговото — хем майка му му е помагала цял живот, хем трябваше да признае, че точно тя наранява сина му. Не му беше лесно, ама и на мен не ми беше.

Честно, не мисля, че Росица е някакъв звяр. Мисля, че е жена, която е смесила страх, вина, пари и обида, и си е внушила, че едното дете й е „спасеното“, а другото — „грешката“. Само че като го пиша така, пак ми иде да побеснея, защото говорим за деца, не за сметки.

Сега сме сложили граници, не ги оставям сама с тях за дълго и гледам всичко. Дано с времето Мишо отпусне. Ама не знам дали такива неща изобщо минават напълно.

Аз още се чудя — трябваше ли да я отрежа съвсем по-рано, или е правилно, че дадох шанс заради децата и заради Ян? Вие какво бихте направили на мое място?