„Не мога повече да слушам само за инвитро“: как загубих най-близката си приятелка, без дори да се скараме истински

„Ти изобщо чуваш ли се напоследък, или само аз трябва да слушам?“ Това й го казах по телефона и още като го изрекох, разбрах, че няма връщане назад.

Тя замълча за няколко секунди и после каза: „Сериозно ли точно ти ще ми държиш такъв тон? Ти знаеш през какво минавам.“

Знаех. Даже твърде добре знаех. Последните две години животът й беше само изследвания, лекари, чакане пред кабинети, хормони, пункции, резултати, нови надежди и нови сривове. Знаех в коя клиника ходи в София, знаех колко струваше последната процедура, знаех кога й излизаха изследванията в приложението, знаех как плака в колата ми пред една лаборатория, защото пак нещо не било наред.

И не е като да не съм била до нея. Карала съм я до болница, стояла съм с нея на кафе след прегледи, пращала съм й пари, когато каза, че са закъсали, защото само единият й опит нещо се бил оскъпил. Не огромни суми, но колкото можех. Даже един път взех неплатен ден, за да я придружа, защото мъжът й беше командировка.

Само че в цялата тази история аз постепенно станах като слушалка. Ако й пишех, че съм зле, тя ми отговаряше след два дни с „Извинявай, бях в клиниката“. Ако й кажех, че майка ми пак е вдигнала кръвно и съм я водила в Пирогов, тя връщаше разговора на това как нейната стойност била паднала. Ако й кажех, че на работа ми режат часовете и не знам как ще си платя наема, тя казваше: „При нас също е трудно, само лекарствата са…“

И да, знам, че нейното беше тежко. Но и моето си беше мой живот.

Аз също не бях цвете за мирисане. Не й казвах направо, че ми тежи. Натрупвах. Кимах, слушах, казвах „ще се оправи“, а после затварях и плачех от яд. В един момент даже започнах да й вдигам по-рядко. Като видех името й, първата ми мисъл вече не беше „как е“, а „сега пак два часа за фоликули и лекари“.

Истинският проблем стана, когато аз се разделих с човека, с когото живеех. Не някаква драма с чинии и полиция, а тъпа, бавна раздяла след осем години. Трябваше да изнеса половината си неща от общия апартамент в „Люлин“, да се местя при майка ми за малко, на 36 години, с кашони и чувство за пълен провал. Писах й: „Може ли да се чуем, много съм зле.“

Тя ми звънна вечерта и първите пет минути бяха за мен. После каза: „Извинявай, ама днес ми се обадиха от клиниката и…“ И пак отиде там. Аз седях на пода между чували с дрехи и слушах за лигавица, стойности и следващ цикъл.

Тогава избухнах.

„Не мога повече. Винаги всичко става за теб. Аз ти казвам, че животът ми се разпада, а ти пак говориш за клиниката.“

Тя също избухна.

„Защото това е животът ми в момента! Ти какво искаш, да се правя, че не ми пука ли? Само аз ли трябва да разбирам всички?“

Казах й неща, които не трябваше. Че е станала обсебена. Че около нея никой няма право на друга болка. Че ако някой ден стане майка, детето й ще е единствената тема на света. Това беше гадно. И го знам.

Тя пък ми каза, че съм жестока и завистлива. Че поне аз съм имала връзка, дом и „нормален живот“, а тя все чакала нещо, което на други се случвало без усилие. Това ме удари много, защото не знаеше, че тогава вече раздялата ми беше окончателна. Аз не й бях казала всичко. Бях отлагала, защото все не беше удобен момент покрай нейните процедури.

След това не си говорихме почти пет месеца.

През това време аз няколко пъти отварях чата ни и затварях. Виждах, че е качвала някакви неща, някакви цитати за надеждата, снимка от морето в Созопол, после нищо. Общо взето и двете чакахме другата.

Накрая се видяхме случайно пред една аптека до пазара. Беше отслабнала. И аз сигурно не съм изглеждала добре. Първо беше неловко, после тя каза: „Айде поне кафе да изпием, че е смешно вече.“

Седнахме и за първи път от много време си казахме нещата като хора.

Оказа се, че точно след нашата караница е загубила бременност в много ранен етап. Не ми беше казала. Не защото не е искала, а защото след думите ми не е могла да ме потърси. Аз пък й казах, че докато сме били скарани, се изнесох окончателно, взех малък апартамент под наем в „Овча купел“ и още изплащам заемите, които натрупах покрай местенето и грижите за майка ми.

Тя ми каза: „Може би наистина спрях да виждам другите хора.“

Аз й казах: „А аз вместо да ти го кажа навреме, чаках да кипна и те ударих точно където най-много те боли.“

Извинихме се. Наистина. Не от учтивост.

Само че нещата не станаха както преди. И май това беше най-тъжното. Нямаше вече лекота. Пишехме си, но внимателно. Виждахме се, но рядко. Тя продължи по своя път, аз по моя. Когато пак започна процедури, вече не бях човекът, на когото звъни първо. А и аз, честно казано, не можех пак да вляза в същата роля. Бях се променила.

Преди няколко месеца ми каза: „Май просто вече не сме същите.“ И беше права. Не се мразим, не сме във война, просто вече не сме онези две жени, които си знаеха всичко и се търсеха за всяка дреболия.

Още ми е мъчно, защото това приятелство ми беше като семейство. Но май понякога не стига да се обичате и да си простите. Понякога просто сте се разминали в момент, в който и двете сте имали нужда да бъдете център на нечия грижа.

Кажете ми честно — в такава ситуация вие бихте ли се борили да върнете близостта, или бихте приели, че някои приятелства свършват тихо, без някой да е изцяло виновен?