След години ремонт в къщата на свекърва ми ни изгони, за да настани любимия си син

„До края на месеца да сте се изнесли.“

Свекърва ми го каза на масата, докато бъркаше боб чорба, все едно говори да купим хляб. Аз даже първо не разбрах. Мъжът ми Павел я гледа две-три секунди и вика:

„Мамо, какво значи да сме се изнесли?“

„Това значи точно това. Къщата ще трябва на Кристиян. Той с Деси и децата няма къде вече.“

Направо ми причерня. Не от викане, не. От наглост. Осем години бяхме в тая къща в Първенец, до Пловдив. Като влязохме, покривът течеше в спалнята, дограмата беше от соца, банята беше с мивка, дето се държеше на честна дума. Аз и Павел не сме спали, не сме ходили никъде, за да стегнем всичко. Той бачкаше в сервиз, аз бях в шивашки цех, после почнах в една аптека като продавач-консултант. Всяка заплата потъваше там – плочки, бойлер, изолация, гипсокартон, майстори, когато не можехме сами.

И тя седи и ми казва „до края на месеца“.

„А ние какво?“, питам аз. „Ние къде?“

Тя сви рамене.

„Вие сте млади, ще се оправите. Кристиян е с две деца.“

Това „вие сте млади“ още ми бучи. Като че ли сме на по 20 и държавата чака да ни даде общинско жилище.

Павел стана рязко, столът изскърца, и й вика:

„Като я правихме тая къща, Крис къде беше? В Германия. Като пращаше по 100 евро за Коледа, нали?“

Тя веднага се озъби:

„Не ми говори така за брат си. Той поне мисли за децата си.“

Тук вече не издържах.

„А ние? Ние какво, за спорта ли наливахме пари в чужд имот?“

Тя ме изгледа лошо.

„Никой не ви е карал.“

Ей това изречение… Който го е чувал, знае. Все едно ти бъркат с пръст в окото.

Истината е, че никога не сме имали нещо писано. Да, знам, знам как звучи. И моите приятелки ми казваха: „Надя, поне право на ползване, поне договор, нещо.“ Ама тогава беше друго. Свекърът ми беше жив, лека му пръст, и все казваше: „Тая къща остава за Павел, Кристиян си е по чужбина, той няма да се върне.“ И ние вярвахме. Даже не ми е минавало, че може такова нещо.

След три дни разбрахме, че Кристиян наистина се връща. Не защото му е домъчняло. Беше затънал. В Германия нещо със строежите, загубил работа, имал и бърз кредит тук през приложение, а Деси криела от него, че и тя дължи пари. Бяха запорирали сметка. Това го научих не от тях, а от зълвата на комшийката, която всичко знае.

И пак, колкото и да са закъсали, защо ние трябва да плащаме?

Седмица по-късно дойде и по-лошото. Оказа се, че свекърът ми преди смъртта си е оставил нотариално къщата само на жена си. Аз през цялото време съм си въобразявала, че е семейна, обща, че после ще се дели. Не. Всичко било нейно. Павел побесня.

„Тате ми обеща!“, викаше. „Гледах го до последно в болницата в Пълмед, а ти сега това ли?“

Свекърва ми тогава за пръв път се разплака.

„Обещал ти е, защото не можа да ти каже истината.“

Настана едно мълчание… Даже аз се стъписах.

„Каква истина?“, пита Павел.

Тя извади една папка от шкафа. Вътре – документи, стари бележки, някакви извлечения. Свекърът ми бил теглил кредит преди години, за да покрива хазартни дългове на Павел. Аз за това не знаех. Нищо. Знаех, че е имал период с еврофутбол и карти, ама той ми беше казал, че е било „глупости за по 20 лева“. Не било.

Оказа се над 30 хиляди. Свекърва ми и свекърът продали нивата край Брестовица и пак не стигнало. После прехвърлил къщата на нейно име, за да не може при нови дългове някой да я пипне.

Аз се обърнах към Павел:

„Това вярно ли е?“

Той мълчи. Гледа в пода. След това само каза:

„Беше отдавна.“

„Отдавна?“, направо изкрещях аз. „Аз съм ти жена, бе!“

Той тръгна да ми обяснява, че било преди да се оженим, че после се бил оправил, че го е било срам. Може и да е така. Наистина години наред не беше пипал хазарт. Парите за ремонта честно си ги изкарваше. Само че в тоя момент аз имах чувството, че подът пак се отваря.

И изведнъж картината стана друга. Не съвсем, ама друга. Свекърва ми не беше просто злата майка, дето бута любимеца напред. Тя явно от години не вярваше на Павел. Може би и затова никога не ни прехвърли нищо. Само че и тя не беше чиста. Защото докато ние ремонтирахме, можеше поне веднъж да седне и да каже: „Хора, не влагайте толкова, няма да е ваше.“ Вместо това ни остави да се вържем. Даже ни подканяше: „Сменете и кухнята, че е срамота.“ Е, как да не го приемеш лично?

Кристиян като дойде, изобщо не беше герой. Дойде с наведена глава и вика:

„Не съм искал така да стане.“

Павел му скочи:

„А как? С фанфари ли?“

Деси ревеше до колата. Двете деца стояха вътре и гледаха. И на мен ми стана гадно, защото те за нищо не са виновни.

Накрая се изнесохме в двустаен под наем в „Тракия“. Студен, с мухъл зад гардероба и някакъв стар климатик, дето повече духа прах, отколкото топло. Първите седмици спях на матрак на земята, защото нашата спалня не можеше да влезе по стълбите и я оставихме за продан. Буквално започнах да броя левовете за ток и храна.

С Павел също не беше лесно. Един ден го гледам как седи пред блока и пуши трета цигара една след друга.

„Ще ми кажеш ли всичко вече?“, питам.

Той каза: „Всичко ти казах.“

Ама човек като те е лъгал веднъж за такова нещо, как после да му вярваш? После разбрах и че два пъти е давал пари на майка си последните години, уж за лекарства, а тя ги е пращала на Кристиян. И на него му беше горчиво. Значи и двамата някак сме били ползвани, само че по различен начин.

Сега не си говорим с тях. Свекърва ми прати веднъж буркан лютеница по една съседка, все едно това оправя нещо. Кристиян писа на Павел за Великден, той не му върна. Аз ако трябва да съм честна, не знам дали има връщане назад. Обаче вече не мога и да кажа просто „те са чудовища“. Не е толкова лесно. И ние сме правили грешки, и те. Само че цената я платихме всички, а най-много май аз, защото живях в къща, която чувствах като дом, а се оказа, че съм гост.

Още ми е криво и сигурно дълго ще ми е. Ако бяхте на мое място, бихте ли простили на такова семейство и бихте ли останали с мъж, който е скрил такова нещо от вас?