Когато казах, че няма да се оженя заради бебето, баща ми ме изгони от вкъщи

„Няма да се женя само защото е бременна, разбра ли ме?“ — това го казах на баща ми в кухнята, а той така тресна чашата в мивката, че се счупи.

Майка ми веднага почна: „Мишо, стига сега, съседите ще чуят.“

„Нека чуят“, каза баща ми. „Като си мъж, ще си носиш отговорността.“

Аз само стоях прав до хладилника и ми бучеше главата. Люси беше в хола. Беше дошла с мен, уж да кажем на нашите спокойно, че е бременна в третия месец. Само че спокойно не стана.

Аз съм на 24, работя в един сервиз за климатици в Пловдив, не взимам лоши пари, ама не са и кой знае какви. Люси е на 22, работи на каса в „Кауфланд“. От година и нещо сме заедно. Не сме били някаква приказка, карали сме се, събирали сме се, разделяли сме се за по два-три дни. И като ми каза, че е бременна, първото, което усетих, не беше радост. Беше страх. Направо студ в корема.

Казах й още тогава: „Ще помагам, няма да изчезна. Ама сватба сега, ей така, защото трябва — не.“

Тя ме гледа дълго и само каза: „Значи те е срам от мен.“

„Не е това.“

„Това е.“

После не си говорихме два дни.

Баща ми, като разбра, направо се вкопчи в тая идея за сватбата. Той е от ония хора — каквото и да става, „редът си е ред“. Той самият се е оженил за майка ми, като е била бременна с кака ми. За него това е чест, име, семейство. За мен… не знам. На мен ми звучеше като да ми връзват ръцете, преди изобщо да съм осъзнал какво става.

„Ти не отказваш брак“, вика ми той. „Ти отказваш детето.“

Това ме побърка. „Не отказвам детето! Отказвам да ме натискате!“

Тогава Люси излезе от хола. Беше пребледняла.

„Кажи им и другото, Мишо.“

„Какво друго?“

„Че ме караше да махна детето.“

В тоя момент майка ми седна. Баща ми ме погледна все едно не ме познава.

Истината е, че да, казах го. Един път. Или два. Не съм я карал… поне така си мислех. Казах: „Помисли и за този вариант.“ За мен това беше разговор. За нея явно беше натиск.

„Браво“, каза баща ми тихо. По-лошо беше, че беше тихо. „Аз такова нещо не съм очаквал от теб.“

Тръгнах си. Люси не дойде с мен.

Следващите седмици бяха пълна каша. Спах при един приятел в „Тракия“. Ходех на работа, връщах се, пушех на терасата и гледах телефонa. Люси ту ми пишеше, ту ме блокираше. Един ден ми праща снимка от женската консултация. Друг ден: „Не ми пиши.“ Аз пращах пари, когато можех. Тя ги връщаше понякога. После пак ги искаше. И честно, и аз се инатях.

Най-гадното дойде от съвсем друго място. Майка ми ми се обади да се видим без баща ми. Седнахме в едно кафе до Сточна гара.

„Баща ти много натиска за сватба, ама не е само заради морала“, каза ми.

„А заради какво?“

Тя се поколеба и после го изстреля: „Апартаментът на баба ти в „Кючук Париж“ още не е прехвърлен. Ако ти се ожениш и имаш дете, той иска по-бързо да го уреди на твое име. Страх го е брат ти после да не претендира.“

Направо онемях. Значи тоя човек ми крещи за чест и отговорност, а в главата му вървят и имоти. Не казвам, че не му пука за детето. Пука му. Ама не е само това.

Като го питах вечерта, не отрече.

„Да, мисля и за това“, каза. „И какво? Лошо ли е да мисля за бъдещето ти?“

„Лошо е да ме правиш на боклук, а ти да си смяташ апартаментите.“

„А ти какво смяташ? Да си свободен и все някой друг да оправя последствията?“

Точно тогава за пръв път си дадох сметка, че и той не е напълно крив. Просто го правеше по най-гадния начин.

После дойде другото. Люси ме потърси една вечер да отида до тях в „Смирненски“. Мислех, че пак ще се караме. Тя седеше на дивана и държеше една папка.

„Искам да знаеш нещо, преди да решиш окончателно“, каза.

Оказа се, че преди месец е ходила на преглед, защото имала кървене, и лекарят й казал, че бременността не е съвсем спокойна. Не нещо фатално, ама трябвало да лежи повече и можело да я съкратят от работа. Не ми беше казала, защото, по нейните думи, „ти и без това гледаше към вратата“.

Това ме удари лошо. Яд ме хвана, че не ми е казала, ама и ме беше срам, че сигурно затова не ми е казала.

„Защо не ми каза веднага?“

„Защото всеки път като говорехме, ти почваше с това как не си готов. А аз нямах сили да те моля да останеш.“

Тогава нещо ми падна. Не страхът изцяло, не. А това постоянно бягане в главата ми. Видях, че докато аз се чудя какво чувствам за брака и дали не съм още млад, тя реално е сама с всичко това.

Не й предложих брак. И до днес не съм. Само й казах: „Ще идвам с теб по прегледите. И ако трябва, ще търся втора работа.“

Тя ме погледна недоверчиво. „За колко време?“

Това ме жегна, защото си беше честен въпрос.

„Не знам“, казах. „Ама няма да избягам.“

Синът ни се роди миналия ноември в АГ-то на „Селена“. Казва се Николай, на дядо ми. Като го видях, не стана магията от филмите, дето веднага се превръщаш в друг човек. Бях уплашен и скован. Ама после почнах — памперси, нощни шишета, разходки пред блока, сметки, скандали кой е спал и кой не е. Истински неща.

С Люси в момента не сме женени, но живеем заедно под наем близо до Коматево. Караме се често. Понякога тя ми вади старото: „Ти не ни искаше.“ Понякога аз й вадя, че ме е изкарала чудовище пред всички. И двамата не сме съвсем прави. Баща ми вече идва да вижда малкия, носи памперси и се държи все едно нищо не е било. Само веднъж ми каза тихо на терасата: „Страхът не те оправдава, но поне остана.“ Не знаех какво да му кажа.

Честно, още не знам дали съм постъпил правилно, че отказах сватба тогава. Знам само, че ако се бях оженил от зор, щях да мразя всички. Ако бях избягал, щях да мразя себе си. Та сега съм някъде по средата и се уча в движение. Вие какво щяхте да направите на мое място — брак заради детето или честно без брак, но с реална отговорност?