Чух годеника си да се подиграва, че съм „само фризьорка“, и тогава всичко ми стана ясно

„Айде стига, бе, Михаиле, че тя ще се обиди“, чу се нечий глас от терасата, а след това неговият смях. Бях тръгнала към тях с купа шопска в ръце и спрях на вратата. Не ме виждаха.

„Е, какво толкова? Казвам, че ако не й потръгне с прическите, поне има стабилен опит да слуша по цял ден кой на кого изневерил. Това си е половин психология, половин метла и сешоар.“

Всички се засмяха. Някой каза: „Лош си.“ А той добави: „Спокойно, бе, аз затова гледам да я вкарам в нещо по-смислено. Няма цял живот да стои права около мивки.“

Не влязох веднага. Стоях две секунди, после три, и направо ми пламнаха ушите. Влязох, оставих купата на масата малко по-силно, отколкото трябваше, и той чак тогава ме видя.

„О, ето я и звездата на вечерта“, каза и ме целуна по бузата, все едно нищо.

Аз му казах тихо: „Чух те.“

Той първо ме изгледа, после: „Е, айде сега, шегуваме се.“

Тая дума „шегуваме“ направо не мога вече да я слушам.

Събирането беше у тях, в апартамента на родителите му в „Младост“. Бяхме се сгодили преди осем месеца. Пръстен, снимки, планове за ресторант, всичко. Аз работя като фризьорка от 11 години. Почнах в един салон до пазара в „Люлин“, после смених още два, а от година и половина съм под наем на стол в малко студио до „Красно село“. Сама си намирам клиентки, сама си купувам материали, сама си плащам осигуровки. Не съм някаква бизнесдама, ама си изкарвам хляба честно и не съм искала пари от него.

Само че, като се замислих, той не за първи път ми говореше така. Все уж на майтап.

„Ти какво разбираш от договори, ти работиш с кичури.“

„Остави сметките на мен, че ти си артистична натура.“

„Майка ми е права, че трябва да мислиш по-далеч от тия плитки и кокове.“

И аз все го преглъщах. Виках си, че е по-образован, че работи в IT фирма, че средата му е друга, че просто се изразява тъпо. Даже веднъж майка ми каза: „Като те уважава, няма да ти омаловажава хляба.“ Аз тогава се сопнах на нея.

След онази вечер си тръгнах рано. В колата ми звъня три пъти. Не вдигнах. После ми писа: „Не прави драма от нищо.“ След половин час: „Извинявай, ако си се засегнала.“ Ако съм се засегнала. Това „ако“ ме довърши.

На другия ден дойде в студиото. Аз тъкмо бях приключила с една балаяж клиентка. Той седна на диванчето и почна: „Може ли да говорим като нормални хора?“

Казах му: „Говори.“

„Ти изкарваш всичко от контекст. Исках да кажа, че можеш повече. Че си умна, а се хабиш.“

„Хабя се?“

„Не това имах предвид.“

„А какво? Че работата ми е смешна? Че аз съм за пред приятели една фризьорка, дето слуша клюки?“

Той въздъхна така, все едно аз го мъча. „Не можеш да приемеш шега. Всички се бъзикат един с друг.“

Тогава колежката ми Деси излезе от задната стаичка уж да търси фолио, но реално всичко беше чула. След като той си тръгна, тя само ме погледна и каза: „Това не му е за първи път, нали?“

И точно там ми се сви стомахът, защото тя го видя веднага, а аз две години и половина се правех.

После излезе още едно нещо. Докато си търсех едни снимки в стария ми лаптоп, видях отворен екселски файл, който бях пращала на Михаил, когато мислехме да теглим кредит. Бяхме събирали разходи, доходи и т.н. В неговата част имаше бележки, оставени явно за самия него, не знам. До моите доходи пишеше: „нестабилни“, а по-долу: „ако забременее, ще трябва аз да поема всичко“ и „трябва да я убедя да затвори салона и да търси нещо по-сигурно“. Като го видях това, ми стана лошо. Не защото се е притеснявал за пари — това поне е реално, аз нямам гарантирана заплата. А защото изобщо не го беше казал така. Пред мен говореше за „нашето бъдеще“, а сам си е правил план как аз да се откажа от работата си.

Когато го питах, той не отрече. Каза: „Да, мислил съм го. Защото някой трябва да е практичен. Ти живееш ден за ден.“

Аз му казах: „Ден за ден живях, когато на 23 почнах от нулата и миех коси по 12 часа. Сега имам редовни клиентки, графикът ми е пълен за две седмици напред. Това, че не седя в офис, не значи, че съм някаква…“ И не можах да довърша.

Той тогава каза нещо, което уж беше честно, ама направо ме разби: „Срам ме е понякога как звучи. Моите колеги са с жени юристки, маркетинг, лекари… Като кажа фризьорка, почват едни тъпи шеги. Не искам това за нас.“

Поне тогава за първи път каза истината. Не било за моя „потенциал“. Било го срам.

Само че и той не е чудовище, това е гадното. Не е бил лош с мен всеки ден. Помагал ми е, карал ме е до „Илиянци“ за материали, правил ми е сайтче, снимал ми е прически за Инстаграм. Даже ми беше дал идея да предлагам абонамент за боядисване. Тоест не е като изцяло да не ме е подкрепял. И може би точно затова толкова дълго се лутах. Защото човекът хем ти помага, хем те гледа отвисоко. И ти почваш да се чудиш дали не си въобразяваш.

Последният ни разговор беше у нас, в гарсониерата под наем в „Овча купел“. Седяхме на масата, а пръстенът ми беше до чашата.

Той каза: „Добре, прекалил съм. Извинявам се. Но и ти си инат. Една крачка назад не можеш да направиш.“

Казах му: „Крачка назад къде? Към това да ме е срам от себе си ли?“

„Пак драматизираш.“

„Не. Просто най-после те чувам какво говориш.“

Мълча малко и после вика: „Значи заради една глупост хвърляш всичко?“

И аз тогава за първи път казах нещо без да треперя: „Не заради една глупост. Заради много малки глупости, които все бяха за моя сметка.“

Върнах му пръстена. Той не го взе веднага. После го бутна към себе си и каза: „Ще съжаляваш.“ Може и да е прав. Не знам. Плаках два дни, отмених три клиентки, майка ми дойде с мусака, Деси ми каза да не се разпадам в салона пред хората.

И после, някак, вместо да мисля за него, почнах да мисля за себе си. Говорих с една счетоводителка, проверих условия за малък кредит, оглеждам помещение под наем близо до бул. „Цар Борис III“. Малко е, но е на хубаво място. Ако стане, ще си е мое студио, не стол под наем при някой друг. Страх ме е, естествено. Но поне ще ме е страх за нещо, което аз искам.

Сега още ми е криво, защото не ми липсва само човекът, а и идеята, която си бях направила — сватба, дом, деца. Само че май е по-зле да се омъжиш за човек, който тайно те смята за по-долу, и да се надяваш да му мине.

Аз ли реагирах прекалено, или според вас щом уважението го няма, няма какво да се лепи повече — вие какво бихте направили на мое място?