Когато сестра ми поиска половината апартамент, а аз най-накрая казах какво ми струваше да бъда „добрата“

„Ако си дошла за подпис, направо си тръгвай.“

Това казах на сестра ми Невена още на вратата. Тя беше с папка в ръка, лъсната, с палто, все едно отива на среща в банка, не в Люлин, в апартамента на майка ни, дето още мирише на лекарства и на супа от вчера.

Невена ме погледна и вика:
– Пак почваш.
– Аз почвам? Ти идваш веднъж на две седмици и ми носиш документи.
– Документи, защото трябва да се оправят нещата. Не може все така.

Майка ми от хола извика:
– Пак ли се карате, бе? Главата ми се пръсна от вас.

И веднага ми стана гадно, ама вече бях тръгнала. От осем месеца майка е след инсулт. Не е на легло, слава Богу, ама не може сама. Аз я обръщам, аз я къпя, аз тичам до личната, до аптеката, до ТЕЛК, до НОИ, аз се разправям със съседката отдолу, че капело от нашата баня. Работя в една счетоводна кантора в Надежда и половината време съм в отпуска или болничен заради нея. Мъжът ми Иван вече не ме пита кога ще се прибера, само пише „взе ли хляб“.

А Невена… Невена винаги е била „успялата“. Завърши УНСС, после работа в голяма фирма, снимки от Банско, после Гърция, после някакви тиймбилдинги. Като влезе някъде, всички: „Ей, Неви, как си, много добре изглеждаш.“ А аз съм тая, дето носи торби от Фантастико и мирише на белина.

Знам, че звучи дребнаво. Ама така е.

Тя седна на масата и извади папката.
– Не искам да се караме. Просто адвокатът каза, че е по-добре отсега да се уреди дарението или поне пълномощно, за да не стане по-лошо после.
– Кой адвокат бе, Неви? Ти кога намери време и адвокат да търсиш?
– От месеци мисля по въпроса.
– Ясно. Докато аз сменям памперси, ти мислиш.

Тук вече тя се изнерви.
– Не ми говори така. Аз пращам пари всеки месец.
– Пращаш, да. Триста лева и после звъниш да питаш дали сме взели по-евтините лекарства.
– Защото и аз имам живот, Деси! Имам кредит, имам дете, имам…
– А аз нямам, така ли?

Майка пак извика да млъкнем. Влязох при нея да ѝ дам вода. Тя ме хвана за ръката и тихо каза:
– Не я нападай веднага.
Това направо ме довърши.
– Разбира се. Нея да не я нападам. Мен няма страшно.

Откакто се помня, е така. Невена е хубавата, уверената, дето „ще постигне нещо“. Аз съм „стабилната“. На мен все ми се казваше „ти можеш, ти ще се оправиш“. И честно, в един момент това не звучи като похвала, а като „от теб не чакаме грижа, ти си длъжна“.

Невена дойде до вратата на хола.
– Не искам половината апартамент сега. Искам да не стане така, че ти да решаваш всичко сама и после да кажеш, че сме те излъгали.
– О, колко благородно.
– Не се прави. Иван от месеци ти повтаря да продадете този апартамент и да преместите майка в по-малко жилище или при вас.

Замръзнах. Това не ѝ го бях казвала.
– Ти откъде знаеш какво говорим с Иван?
Тя замълча за секунда и каза:
– Майка ми се обажда.

И тук ми падна пердето. Защото аз пазех майка от всичко. Не ѝ казвах, че Иван мрънка, че синът ми Крис се сърди, че съм все тук, не у дома, че шефката ми намекна, че няма как вечно да ми пазят мястото. А майка явно звъняла на Невена и ѝ разказвала.

Вечерта, след като Невена си тръгна тряснала вратата, майка ми поиска да говорим.
– В шкафа, долу, синята папка.
Отворих я. Вътре – банкови преводи, някакви бележки, договор за заем.
– Какво е това?
– Невена преди три години взе бърз кредит. Голям. За мъжа ѝ. Беше затънал.
– Какъв кредит?
– Ами… двадесет и осем хиляди.

Седнах. Буквално ми омекнаха краката.
– И?
– Аз ипотекирах апартамента тогава за потребителски заем, после тя го изплати частично. После пак закъсняха. Не исках да знаеш.
– Не искаше аз да знам?
– Ти щеше да я осъдиш веднага.

И изведнъж цялата ми картина се размести. Аз си мислех, че Невена просто дебне имот. А се оказа, че се страхува, че ако майка почине преди да се изчистят документите, може да излезе, че има стари тежести, задължения, хаос. И сигурно да – страх я е и за нейния дял, не е светица. Ама не е и само алчна кучка, както си го бях нарисувала.

На другия ден ѝ звъннах.
– Защо не ми каза?
Тя мълча дълго и после:
– Защото ти цял живот чакаш да сбъркам, за да излезе, че ти си по-свестната.
– Това не е вярно.
– Напротив. При теб всичко е на вършене, на жертва, на стискане на зъби. Все едно ако аз не се справя блестящо, нямам право да съществувам. А аз не се справям. Отдавна.

Това ме удари много гадно, защото… може и да има право. Аз наистина все я меря. Кой какво казал за нея, кой как я гледал, как винаги нея забелязват. И може би затова толкова съм се вкопчила в това аз да съм „тази, дето върши реалните неща“. Само че вече не издържам да съм все силната, а и никой не ми е виновен изцяло за това.

После се видяхме трите. Майка плака, Невена плака, аз не плаках, аз се заядох за глупости – защо е крила, защо е подписвала, защо все на мен се разчита. Накрая решихме да идем при нотариус и адвокат заедно, не поотделно и не зад гърба. Апартаментът няма да се пипа засега. Ще търсим жена почасово през агенция да помага на майка, защото аз вече съм на ръба. Невена каза, че ще поеме по-голямата част от разхода. Дали ще стане, ще видим.

Само че най-гадното не е апартаментът. Най-гадното е, че аз май не се борех само за справедливост. Борех се някой най-после да види, че и аз правя нещо, че и аз струвам нещо без да съм лъскава, успешна и подредена като по снимките. И като не го получих, почнах да трупам яд по всички.

Сега сме уж по-спокойни, ама хич не е оправено. Аз още се събуждам с мисълта, че пак аз ще тичам първа, а Невена ще дойде с хубавото палто и умореното лице, дето не знам вече истинско ли е, или и тя се прави. Може би и двете се правим от години.

Не знам. Ако бяхте на мое място, щяхте ли да ѝ простите, че е крила такова нещо, и щяхте ли да делите всичко по равно, след като грижите изобщо не са били по равно?