Когато разбрах, че вече ме няма в собствения ми дом

„Няма да подпиша, чуваш ли ме? Няма.“

Толкова силно го казах, че чак съседката отдолу после ми писа във Вайбър дали сме добре. Стоях в кухнята по чорапи, на масата още имаше нарязани домати, а Митко беше опрял и двете си ръце на стола срещу мен и говореше през зъби.

„Не е срещу теб, Нели. Колко пъти да ти го обясня?“

„А срещу кого е? Апартаментът е на твое име, кредитът го плащаме уж двамата, а сега искаш да подпиша, че нямам претенции, ако нещо стане. Това как не е срещу мен?“

Той само ме гледаше. Това му е най-лошото. Като замълчи, направо полудявам.

Живеем, или живеехме, в „Люлин“ от три години. Апартаментът го взе малко преди да се съберем. Аз се преместих при него с детето си — Марти е на девет. Баща му дава издръжка, ама кога дава, кога не. Работя в аптека до пазара, Митко е техник в една фирма за асансьори. Не сме богати хора, ама се оправяхме. Аз плащах сметки, храна, уроци по английски, каквото трябва. Той внасяше основно кредита. И така уж бяхме семейство.

Само че преди седмица намерих в шкафа едни документи от нотариус. Не ровя нарочно, търсех гаранцията на бойлера. И виждам проект за дарение на апартамента на майка му, докато кредитът още тече. Направо ми притъмня.

Като го питах, той първо каза: „Щях да ти кажа.“ Е, това много го мразя. „Щях“.

После излезе, че банката натискала за поръчител по преструктурирането, защото миналата година бил закъснял с няколко вноски. Аз това не го знаех. Аз си мислех, че всичко е наред. Той ми е взимал пари „за ремонт на колата“, „за Гражданска“, „за зъболекар“. Добре. Не съм ги броила. А то част от тях са отивали за кредита.

„Защо не ми каза?“

„Защото все за пари се караме вече.“

„Не, ние се караме, защото ме лъжеш.“

Тогава той удари по масата и Марти се показа от стаята. Само това ми трябваше. Детето застана на вратата и вика: „Пак ли?“ Направо ми се сви всичко.

Казах му да се обуе, слязохме пред блока уж до магазина, а аз седнах на пейката и не знаех на кого да звънна. На майка ми? Тя щеше да каже „Казах ли ти аз“. На приятелка? Какво да обясня първо?

Вечерта Митко дойде по-тих. Каза ми да седнем.

„Ако нещо стане с мен, майка ми остава на улицата.“

„Как така на улицата? Тя си има гарсониера в „Надежда“.“

Той ме погледна странно.

„Няма я вече. Продаде я преди две години.“

Аз това пак не го знаех. Оказа се, че с парите е покрила дългове на сестра му Деси. Тя имала бързи кредити, после още, после някакъв лизинг, пълен ад. Майка му й помогнала, останала под наем, а после хазяите й вдигнали наема и сега живее ту при Деси, ту при братовчедка в Обеля. Митко ми казвал, че е „при Деси за малко“.

„И затова ще прехвърлиш жилището на майка си? А ние?“

„Ние живеем вътре.“

„Да, докато сте в добро настроение. После?“

Той млъкна. И точно това ми беше страхът. Че аз и детето ми сме вътре, ама не сме вътре. Че с едно решение, взето между него, майка му и нотариуса, мен все едно ме няма.

На другия ден отидох сама при адвокатка, една препоръчана от колежка. Двеста лева консултация, дето ми дойдоха много, ама отидох. Жената ми каза направо: „Не подписвайте нищо под натиск. Ако влагате пари в този имот без брак и без договорености, после е трудно.“ Като излязох, ми стана хем по-ясно, хем по-зле.

Прибрах се и му казах, че си тръгвам с Марти при майка ми в „Дружба“, докато реша какво правя. Той направо пребледня.

„Сега ли? За това ли чакаше? Да ме оставиш, като съм затънал?“

„Не. Чаках да ми кажеш истината сам.“

Тогава той ми изсипа още нещо. И точно това ме обърка най-много. Имал дъщеря на петнайсет от една стара връзка във Враца. Знаех, че има „нещо сложно“ отпреди, ама той ми беше казал, че не поддържат контакт. Не било така. Поддържал. И плащал, когато може. Последните месеци момичето имало проблеми със зъбите, брекети, прегледи, майка й останала без работа. И той е пращал пари натам, затова е изоставал с кредита.

Аз седнах.

„Ти нормален ли си? Това как се крие? Аз живея с теб.“

„Крия, защото всеки път като стане дума за миналото ми, ти се вледеняваш.“

Може и да е прав. Не знам. Може да съм се държала така. Само че това не е оправдание да ме държи в мъгла.

После се намеси и майка му. Звънна ми лично.

„Нели, не искам да ви гоня, майка съм, не змей. Митко се побърка между всички. Ако апартаментът е на мое име, поне банката няма да го вземе лесно.“

Адвокатката после ми каза, че това са глупости и че не е толкова просто. Значи или жената не разбира, или и тя се хваща за каквото може. И тогава за пръв път ми мина през ума, че може би никой не е тръгнал да ме мачка нарочно. Просто всеки дърпа към своето — той към майка си и другото си дете, аз към Марти и някаква сигурност. И в тая дърпаница аз се оказах последната, която научава.

Изнесох се. Не демонстративно, не с полиция и драми. Събрах две чанти, учебниците на Марти, зимните якета и машинката му за инхалации. Митко носеше кашоните до колата на брат ми и само повтаряше: „Не го прави така.“ Аз пък му виках: „Така ли? Ти три години какво правеше?“

Марти после ме пита в колата: „Ние пак ли сме временни някъде?“ Това ми заби нож. Защото точно от това бягах цял живот — от временни неща.

Минаха две седмици. Митко пише, звъни, казва, че е готов да направим споразумение, че щял да ми показва всичко, че нямало да прехвърля нищо. После пак изчезва за ден-два, сигурно около майка си, сигурно около другото дете, не знам. Аз не съм безгрешна — част от мен иска да се върне, защото ми липсва, защото и на Марти му липсва. Друга част не може да преглътне, че трябваше случайно да намеря документи, за да разбера в какъв живот съм била.

Най-много ме побърква това, че не мога да кажа „той е лошият“ и да ми стане лесно. Не е. Ама и аз не мога пак да се направя, че е нормално някой друг да решава вместо мен колко място имам в общия ни живот.

Сега съм при майка ми, на разтегателния диван в хола, и ми е тясно, шумно и неудобно, ама поне знам къде стъпвам. Само не знам дали това е временно отстъпление или най-после съм се дръпнала навреме. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли издържали заради всички около вас, или бихте си тръгнали, за да не се изгубите съвсем?