Когато разбрах, че съм удобна, а не обичана

„Ти какво очакваш, ма, Деси, медал ли? Тя си е такава — върши, търпи и мълчи. Удобна е.“

Това го каза зълва ми Галя, без да знае, че съм пред вратата на кухнята. Бях се върнала от аптеката по-рано, защото в кварталната аптека до пазара нямаше едното лекарство за свекърва ми и трябваше да мина през денонощната. Държах торбичката, ключовете ми дрънчаха, и просто замръзнах.

После чух мъжа ми, Ивайло:

„Стига, бе. Не е баш така.“

Не е баш така. Това каза. Не „не говори така за жена ми“, не „тя се скъсва за всички ни“. Само „не е баш така“.

Влязох и оставих лекарствата на масата по-силно, отколкото трябваше. Галя ме погледна, пребледня за секунда, после пак се направи на важна.

„О, върна ли се?“, вика.

„Да. Върнах се. И чух.“

Свекърва ми, лека ѝ пръст… не, жива е още, просто така ми излезе, защото тогава изглеждаше ужасно зле… та, тя седеше до радиатора с одеяло върху краката и само местеше очи от мен към Ивайло.

Казах на мъжа ми:

„Само да ми обясниш от кога съм удобна.“

Той стана нервен веднага.

„Айде сега, не почвай. Галя пак дрънка глупости.“

„Ти я поправи много геройски, да.“

Галя се обади:

„Е, не лъжа. Пет години си тука всеки ден. Водиш майка до Трета поликлиника, носиш ѝ манджа, чистиш, плащаш сметки онлайн, че тя не може… Нали си добра? Или си го правила с корист?“

Това „с корист“ направо ме зашлеви. Аз с тази жена бях откакто получи инсулта. Сменях памперси, къпех я, спях на дивана в хола, когато Ивайло беше командировка в Пловдив. Моята майка в „Люлин“ я виждах по-рядко от свекърва ми. И накрая — корист.

„Каква корист, бе Гале?“, казах. „Аз дете не родих навреме, защото все за някого имаше нещо спешно. Работа смених, за да съм на половин ден. Ти кога дойде последно освен на Великден?“

Тя тръсна глава.

„Аз съм в Бургас, имам си живот. Не мога да вися тука.“

Тогава свекърва ми тихо каза:

„Галя, стига.“

И точно това ме счупи повече. Не защото ме защити. А защото го каза като на дете, което пак е разсипало нещо, а не като на човек, който току-що ме е унижил в моя… в техния апартамент, де. Ето, дори тогава още не знаех как да го нарека.

Скарахме се зверски. Аз излязох, качих се при съседката Румяна на петия, щото нямах сили да сляза чак до колата. Румяна ми направи кафе 3 в 1 и каза: „Ти много отдавна трябваше да спреш.“ Аз тогава още я мислех за груба.

Само че след два дни стана по-лошо.

Свекърва ми вдигна температура, Ивайло беше на работа в склада в Божурище, аз пак я заведох на преглед. Докторката ми даде направление, рецепти, всичко. Като се прибрахме, трябваше да ѝ намеря епикризата от старото лечение. Тя ми каза: „В горното чекмедже, в папката.“ Рових, търсих и вместо папка видях един нотариален акт и договор за дарение.

Апартаментът беше прехвърлен. На Галя. Още преди три години.

Седнах на пода до шкафа. Буквално. Ръцете ми омекнаха. Три години аз живея тук, ремонтирахме банята с парите от моята компенсация, сменихме дограмата на кредит на мое име, плащах ток, вода, домоуправител, лекарства, храна. И през цялото време жилището е било на Галя.

Като се прибра Ивайло, му хвърлих копията на масата.

„Кажи ми, че не си знаел.“

Той не ги пипна даже.

„Знаех.“

Честно, в този момент щях да го ударя. Не го ударих. Само му казах: „Махай ми се от очите.“

Той седна и почна да ми обяснява едни неща, които и до днес не знам дали ги казвам, за да му намеря оправдание, или наистина са така.

Галя имала запор преди години заради мъжа си, дето затънал с бързи кредити и после изчезнал. За да не остане тя и дъщеря ѝ на улицата, свекърва ми прехвърлила апартамента на нейно име, ама с уговорката, че Ивайло ще живее тук и че „това е семейно, няма да се делим“. Само че не ми казали, защото „ще се обидя и ще си тръгна“. Представяте ли си?

„А, значи сте знаели, че е гадно“, му казах.

Той се ядоса и той:

„Знаех, че ще стане драма! Майка беше след инсулт, Галя ревеше, че ще ѝ вземат всичко, аз теглех между вас. Какво да направя?“

„Да кажеш истината.“

„И да си тръгнеш?“

„Може би!“

И той тогава каза едно нещо, дето ми стои в главата:

„Е, нали не си тръгна и без това. Значи не е било само за апартамента.“

Това ме засегна, защото беше прав и не беше прав. Не, не съм стояла заради апартамента. Аз стоях, защото все си мислех, че ако съм търпелива, ако съм добра, ако съм до тях в най-гадното, ще ми станат истинско семейство. Че някой ден няма да съм „жената на Иво“, а Деси, на която се разчита и която я обичат. И явно точно това са видели — че ще търпя.

После излезе още нещо. Свекърва ми сама ме извика вечерта.

„Седни“, каза. „Аз настоях да не ти казваме.“

Питах я защо. Тя дълго мълча и вика:

„Защото Ивайло е слаб. Ако знаеше, че няма нищо тука, щеше да избяга под наем и да ме остави на чужди хора. Ти нямаше да го оставиш.“

Направо ми призля. Тя го беше преценила. И мен също.

„Значи сте ме използвали.“

„Не само. И разчитах на теб. И те обичам. Но да, разчитах.“

Ей това „не само“ ме довърши. Най-гадното е, че ѝ повярвах. Мисля, че по нейния си счупен начин наистина ме обичаше. Просто не достатъчно, че да е честна с мен.

На следващата седмица Галя дойде от Бургас и предложи да ми „възстанови“ част от парите за ремонта. Все едно ми прави услуга. Казах ѝ: „Не искам подаяния.“ Тя каза: „Не са подаяния, а изчистване.“ И пак се скарахме. После пък Ивайло ме молеше да не разбивам семейството. Аз му викам: „Кое семейство?“ И ревнах като идиотка на площадката пред асансьора, докато съседът от втория се правеше, че си гледа пощата.

Накрая си събрах дрехите и отидох при майка ми за малко. Само че „малко“ стана два месеца. През това време пак ходех да видя свекърва ми, защото не можех просто да я зарежа. Да, знам как звучи. И аз не знам що съм такава. Тя отслабваше, Галя не можеше да стои постоянно, Ивайло се мъчеше, ама той нищо такова не умее. Само купуваше готова храна от „Фантастико“ и си мислеше, че е помогнал.

Преди три седмици свекърва ми почина. На погребението в „Малашевци“ Галя ме прегърна и ми каза: „Каквото и да мислиш, без теб нямаше да се справим.“ Аз не знаех да я блъсна ли, да я прегърна ли. Само стоях.

Сега Ивайло иска да се върна. Вика, че можем да почнем начисто, под наем, някъде в „Надежда“ или „Обеля“, няма значение. Казва, че тогава е сгрешил, че се е уплашил, че всички са се държали лошо, но аз съм била единственият човек, на когото е имал доверие. Да, ама точно на мен излъгаха.

И най-ужасното е, че още го обичам, май. Или обичам това, което си мислех, че сме. Не знам. Само знам, че ми е трудно да простя, защото ако пак простя, имам чувството, че съвсем ще се загубя.

Честно, не мисля, че те са чудовища. Ама и аз не съм парцал. Според вас има ли момент, в който прошката вече не е доброта, а направо саморазрушение? Вие бихте ли се върнали на мое място?