Когато смениха ключалката на апартамента на майка ми, без да ми кажат

Като видях новата ключалка, направо ми притъмня. Стоя пред апартамента на майка ми в „Люлин“, с две чанти в ръцете, и ключът ми не влиза. Звъня на сестра ми Милена. Тя вдига чак на третия път.

„Сменихме патрона“, ми казва.

„Кои сме ние?“

„Аз и Пламен. Нали ти казах, че така не може повече.“

Не ми беше казала. Беше ми писала: Трябва да решим какво правим с апартамента. Това не е същото.

„Милена, вътре са нещата на мама.“

„И моите са вътре. И на децата има неща. Не е само твое светилище, Ива.“

Това „светилище“ така ме удари, че направо седнах на стълбите. Съседката отдолу, леля Дора, отвори и само ме изгледа. Всички знаеха, че след като майка ни почина миналия ноември, аз ходех там почти всеки ден. Поливах цветята, пусках пералня със старите й кърпи, сякаш тя ще се върне от поликлиниката и ще ми каже: „Пак ли си ми пипала нещата?“

Само че майка ми нямаше да се върне. И това го знаех, ама явно не го приемах.

Милена дойде след час с мъжа си. Беше ядосана още от асансьора.

„Не може така, Ива. Осем месеца. Осем. Нито продаваме, нито даваме под наем, нито аз мога да вляза спокойно, защото ти веднага почваш — това не мести, онова не пипай, този шкаф си стои така.“

„Защото е на мама!“

„Беше на мама“, каза тя тихо. „Сега е празен апартамент с такси, ток, вход, данък и теч от банята при комшиите.“

Пламен само стоеше и гледаше встрани. Аз него по принцип не го понасям. От тоя тип е, дето все смята. „Имотът губи стойност“, „пазарът е такъв“, „парите не спят“. Все едно говорим за буркани, не за дом.

Казах им да ми дадат нов ключ. Милена отказа.

„Ще влизаме само като се разберем предварително.“

„Ти нормална ли си? Това е и мой дом.“

„Не, не е. Беше домът на майка ни. А ти го държиш като музей, защото не искаш да си признаеш, че живееш сама и там ти е по-лесно да дишаш.“

Това вече ме преряза. Защото беше гадно. И защото беше вярно.

Разведох се преди две години. Останах под наем в една гарсониера в „Овча купел“. Тясно, шумно, съседите постоянно тропат. При майка ми беше тихо. Познаваха ме. Миришеше на нея, на крем „Здраве“ и кафе. Като седнех на терасата, не ми се прибираше.

Но пак. Да ми смениш ключалката?

Три дни не си говорихме. После ми звънна нотариусът. Оказа се, че Милена вече е пуснала процедура за удостоверение за наследници, оценка, разговори с брокер. Побеснях. Отидох направо при нея в „Младост“.

Тя отвори в халат, с малкия на ръце и с онзи вид на човек, дето не е спал.

„Много си бърза“, й казах.

„Защото някой трябва да е бърз.“

Влязох и започнахме. От тия разговори, дето уж ще са 10 минути и стават два часа. Излезе, че Пламен от половин година е без работа. Фирмата му за дограма фалирала. Имат кредит. Голямата им дъщеря ще кандидатства, плащат уроци. Наемът на офиса още виси. Милена не ми беше казала.

„Защо не ми каза?“

„Защото ще кажеш точно това, което казваш сега — че продавам майка за пари.“

Не знаех какво да кажа. Само седях и гледах сушилника с детски дрехи.

После тя каза нещо друго.

„И не само заради парите. Последните месеци мама плачеше по телефона заради теб.“

Тук вече скочих. „Какво общо имам аз?“

„Имаш. Тя не смееше да ти каже, че иска да разчисти. Че я задушаваш. Все повтаряше: Ива се сърди, ако махна нещо на татко. Ива не иска да давам дрехите. Ива иска всичко да стои.“

Баща ни почина преди девет години. Аз наистина настоявах да не се пипа много. Даже старото му радио още е там.

„Това не е вярно“, казах, ама гласът ми беше… такъв.

Милена стана, отвори едно чекмедже и ми даде плик. Вътре имаше бележка с почерка на майка ми. Не беше точно писмо, по-скоро списък какво на кого да се даде. На Милена сервизът, на мен шевната машина и снимките. И отдолу: Апартаментът да се продаде, за да не се карат момичетата. Ако Ива иска, първо да вземе каквото й е мило, но да не го държи затворен.

Седях и го четях по три пъти. Буквите бяха нейни, това няма как да го сбъркам. Само че ме хвана яд, че не го е казала в очите. После се сетих, че тя много неща не казваше в очите.

Пак не ми мина. Казах, че това не е завещание. Че лист може всеки да напише. Милена ми шамароса масата с ръка и извика: „Стига! Всичко ли ще направиш на измама, само и само да не пуснеш едни стени?“ Малкият се разплака.

Тогава за пръв път Пламен се намеси нормално.

„Ива, аз може да съм ти неприятен, но не искам да ви взимам нищо. Даже предложих да изтеглим още заем и да изчакаме. Милена отказа. Знаеш ли защо? Защото те е виждала как спиш там по два дни и не вдигаш телефон. Страх я е за теб.“

Това също не го знаех. Явно бяха говорили за мен като за някакъв проблем. И много ме заболя, ама и това не беше съвсем без причина. Имаше уикенди, в които наистина се затварях там и не исках никого.

Накрая направихме най-тъпото възможно нещо — отидохме тримата в апартамента и почнахме да отваряме шкафове. Аз ревях за една тенджера, Милена ми се смееше през сълзи, после тя се разрева за покривката с бродерия, дето уж не я интересуваше. Пламен сваляше пердета и мълчеше. Намерихме в гардероба плик с неплатени сметки и още един — с 4200 лева в брой, увити в кухненска кърпа. Майка ми ги е събирала тайно. И бележка: За паметник и ако на Милена й потрябват за децата.

Е, тогава вече ми стана съвсем мътно. Значи е знаела. За тях. Може би и за мен е знаела повече, отколкото си мисля.

Апартаментът още не е продаден. Дадоха ми ключ, но по уговорка. Разчистихме половината. Взех шевната машина, снимките, радиото на баща ми и една нейна жилетка, която сигурно никога няма да нося, ама стои при мен. Понякога пак ми идва да отида и да седя там на тъмно. Понякога си мисля, че Милена е права. После пак се ядосвам.

Честно, не знам кое е по-лошо — да се вкопчиш в едно място, защото още ти е дом, или да го пуснеш, за да не те довършва всеки ден по малко. Вие какво бихте направили на мое място?