Анонимният букет, тайният телефон и краят на брака ми

— Ани, пак ли си поръчвала нещо? — извика съседката от площадката, докато държеше огромен букет червени рози.

Казах „не“ още преди да видя картичката. После я взех, затворих вратата и я отворих с едни треперещи ръце, дето и сега ги помня. На бележката пишеше само: „Мъжът ти не е този, за когото го мислиш. Провери втория телефон.“ Нито подпис, нито нищо.

Първата ми мисъл беше, че някой си прави просташка шега. Втората — че веднага ще звънна на Тодор. Да, мъжът ми се казва Тодор, не знам защо изобщо още ми е странно да му казвам по име. Само че не му звъннах. Стоях в кухнята, розите на масата, децата в хола гледаха Cartoon Network на български дублаж, а аз се чудех дали да се правя, че това не се е случило.

Тодор напоследък беше… не знам. По-изнервен. Все с телефона. Излизаше „до бензиностанцията“, връщаше се след 40 минути. Казваше, че има много работа в склада в Люлин, че шефът го побърква. Аз не съм от ревнивите, честно. Имаме две деца, кредит за апартамента в „Надежда“, майка ми е с диабет и я водя по лекари, аз работя на каса в супермаркет — нямам време да правя сцени за всяко късно прибиране.

Но тази бележка ми влезе в главата.

Вечерта го гледах как си събува обувките до вратата и ми се стори чужд. Казах му направо:

— Някой ми прати цветя.

Той се усмихна криво:

— Е, поне някой се сеща за теб.

Много гадно ми прозвуча. Подадох му бележката. Прочете я, сви рамене и каза:

— Болни хора. Искат да ни скарат.

— Какъв втори телефон?

— Нямам втори телефон, Ани. Стига глупости.

Каза го спокойно, даже прекалено спокойно. И точно това ме жегна. Ако някой обвинява мен в нещо такова, аз ще избухна, ще се обидя, ще му кажа да не ме прави на луда. Той — нищо. Изми си ръцете, седна да яде мусака и попита дали има салата.

Три дни не направих нищо. После, в събота, той слезе до колата, уж да търси зарядно. Остави якето си на стола. Аз не съм ровила никога. Е, тогава рових. Във вътрешния джоб имаше стар апарат, от тия по-малки, със счупен ъгъл на калъфа. Изтръпнах. Беше изключен.

Когато се качи, аз го държах в ръката си.

— Това какво е?

Погледна ме и за първи път наистина пребледня.

— Служебен.

— Не лъжи. Нямаш служебен. Работиш в частна фирма, там и бензина не ви плащат като хората.

Той тръгна да ми го вземе, аз дръпнах ръката.

— Дай ми го.

— Кажи ми паролата.

— Ани, не сега.

— Паролата!

Децата вече бяха в коридора. Голямата, Деси, само гледаше. Малкият почна да реве, защото като се караме, винаги реве. Тодор стисна зъби и каза:

— 2704.

Отворих го. И всичко приключи за две минути.

Снимки. Съобщения. „Липсваш ми.“ „Кога ще й кажеш?“ „Не мога повече така.“ Имаше и чат с име „Виолета“. От година назад. Хотел в Хисаря. Апартамент под наем в „Младост“, плащан кеш. Гласови съобщения, които не пуснах пред децата, защото просто… не можах.

Казах му:

— Излизай.

Той седна на дивана и покри лицето си.

— Не е толкова просто.

— О, много е просто. Излизай.

И тогава излезе друго. Не само изневярата.

Той ми каза, че Виолета не била просто „някаква“. Била жена, с която се познавали отпреди мен, още от техникума в Плевен. Срещнали се случайно миналата година пред болница „Света Анна“, когато той водел баща си на преглед. Тя била сама с дете, разведена, затънала в заеми. Помогнал й първо с пари. После почнали да се виждат.

— Значи си я спасявал? Колко благородно — казах му.

— Не ми се подигравай. Не съм тръгнал да правя това нарочно.

— Година! Година, Тошко!

— Да, година.

Това „да, година“ ме разби повече от всичко.

После, понеже явно нямаше дъно, разбрах и че от нашата семейна сметка липсват пари. Не някакви хиляди, ама достатъчно — вноски, които аз съм мислела, че отиват за кредита, а той ги е покривал после на части. Имаше закъснение, за което не знаех. Писмо от банката, прибрано в жабката.

Скарахме се така, че съседите сигурно са чули всяка дума. Той викаше, че и аз съм го оставила сам, че вкъщи съм била само „деца, сметки, майка ти, работа“, че от години не сме били мъж и жена. Аз му креснах, че това не му дава право да ме прави на глупачка и да харчи за друга, докато аз смятам стотинки в „Фантастико“.

И сега, колкото и да ми е болно, не мога да кажа, че всичко е било черно-бяло. Ние наистина бяхме станали като съквартиранти. Аз се прибирах смазана, той мълчеше, събота перях, неделя готвех за седмицата. Само че и той не е безгласна буква — можеше да каже, да се скараме, да ходим на консултация, да се разделим като хора. Не така.

Най-гадното беше кой е пратил цветята. Оказа се не Виолета, както си мислех. Беше нейната по-голяма сестра. Тя ми звънна след седмица от скрит номер и каза:

— Не го направих за да ти помагам. Направих го, защото той лъжеше и двете ви. Обещавал на сестра ми, че ще се разведе, а на теб сигурно е казвал, че работи до късно. Това вече стана мръсно.

И затвори.

Тодор се изнесе при братовчед си в Обеля. После взе квартира. Децата още питат кога ще се върне. Не съм им казала всичко, естествено. Казах, че с тати имаме сериозни проблеми. Той ги вижда, плаща каквото може, не е изчезнал. Понякога идва и поправя нещо вкъщи, и това е най-абсурдното — стои на стълбата, сменя крушка в коридора, а аз го гледам и си мисля как този човек е живял с мен 12 години и пак не съм знаела какво прави.

Аз сега съм между адвокат, училище, сметки, майка ми и някакъв нов живот, който не съм искала. И да, има дни, в които го мразя. И други, в които ми липсва, което ме вбесява още повече.

Не знам кое е по-ужасно — самата изневяра или това, че сигурно без онзи букет още щях да живея в лъжа. Вие какво щяхте да направите на мое място — бихте ли опитали да простите заради децата, или след такова нещо край?