Свекърва ми ми даде най-лошите зеленчуци, а аз най-после спрях да се моля да ме харесат

„Това ли са ми дала? Сериозно ли?“ — казах на Димитър още от вратата и тръснах торбата на плота в кухнята. Две меки тиквички, пет-шест домата, дето бяха сцепени, един патладжан с кафяво отдолу и чушки, половината наядени от нещо. „На Цвети сигурно е дала пак най-хубавото, нали?“

Той даже не ме погледна както трябва. Събуваше си обувките и само вика: „Айде пак почваш. Зеленчуци са, какво значение има?“

Какво значение имало. Да, за него винаги няма значение. Само че това не беше за доматите. Никога не е било.

Седнах на стола и почнах да вадя нещата едно по едно. И ми идваше да ги хвърля в кофата. Свекърва ми, Пенка, има двор в село до Пазарджик. Всяко лято раздава — на нас, на брат му Сашо, на комшии, на братовчедки. Само че при Цвети, етърва ми, всичко е подредено в касетки, измито, едро, хубаво. „За децата да хапват домашно.“ При нас — каквото остане. И не си го въобразявам. Виждала съм го. Не веднъж.

Цвети е от тия жени, дето каквото и да направят, все е ах, ох. Донесла баница — „Златни ръце!“ Завела детето на логопед — „Майка за пример!“ Купила на Пенка електрическа кана — „Много мисли за мен.“ Аз три години ходих с нея по лекари в Пловдив, когато беше с коляното, взимах отпуски, редях по кабинетите, носех й изследвания до ДКЦ-то, и пак накрая: „Цвети се обади да пита как съм, много е душичка.“

Не че Цвети е лоша. Даже това е най-гадното. Тя не ми е направила нещо кой знае какво. Понякога даже ми е неудобно, че ме дразни. Ама като седнем всички, Пенка почва: „Виж Цвети как поддържа вкъщи. Виж как се облича. Виж колко е спокойна.“ А аз какво да правя, да й ръкопляскам ли.

Димитър все казваше едно и също: „Майка ми е такава, не го мисли.“ Или: „Тя не го прави нарочно.“ Само че като едно нещо стане сто пъти, трудно ми е да вярвам, че е случайно.

Тоя ден бях решила въобще да не ходим в неделя у тях. Обаче той ми каза: „Недей да правиш сцени, че и без това мама е обидена.“ Обидена била, защото миналата седмица отказах да й мия бурканите за зимнина. Работя в аптека на смени, имаме дъщеря в трети клас, свекър ми е с диабет и пак аз излязох лошата.

Към шест без нещо Димитър каза тихо: „Всъщност… мама ми спомена нещо.“

„Какво?“

„Че може да прехвърли апартамента в Пазарджик на Сашо. Защото той бил по-закъсал.“

Направо го изгледах. „И ти кога щеше да ми кажеш?“

„Не е решено.“

„Ама е обсъждано. И ти пак нищо.“

Тук вече ми стана ясно защо напоследък Пенка се умилква около Сашо и Цвети, а нас все ни държи на една крачка. Не че аз съм седнала за имоти, честно. Апартаментът е неин. Само че години наред слушам как „всички деца са й еднакви“, а после едните са по-еднакви.

И пак, за да е още по-сложно, Сашо наистина е закъсал. Преди година го съкратиха от една фирма за дограма, после караше към доставка в Еконт, после пак нищо. Имат кредит, две деца, Цвети работи в детска градина и не им е лесно. Знам го. Не съм безсърдечна. Само че и ние живеем в двустаен под наем в „Тракия“, не сме на курорт.

Почнах да режа доматите. Изрязвах разваленото, останалото ставаше. Чушките ги опекох направо на котлона. Тиквичките ги настъргах, патладжана го спасих каквото можах. Не знам защо, ама вместо да се тръшна, се инатих. Направих една манджа с доматен сос, пълнени чушки с ориз и кайма, салата с печен патладжан и чесън, и една бърза запеканка с тиквички и сирене. Кухнята стана ад, ама не спрях.

Димитър само ме гледаше. „Защо се занимаваш толкова?“

Казах му: „Защото мога. Не за майка ти. За мен.“ И честно, като го казах, чак аз се учудих.

После се обади Пенка. Чух я по телефона, понеже той беше на високоговорител. „Да не сте хвърлили зеленчуците, че то накрая останалите набрах за вас.“

Останалите. Ей това беше. Не „тези бяха по-узрели“, не „съжалявам“. Останалите.

Димитър млъкна. За първи път. Аз бърках на котлона и нищо не казах. Тя продължи: „На Сашо му отделих, че децата са капризни, а при вас каквото и да сготви Галя, все ще го направи.“ И го изрече уж като комплимент, ама прозвуча… абе, все едно съм кошче за отпадъци, дето ще оползотвори боклука.

След малко той затвори и каза: „Май наистина прекалява.“

Аз се засмях, ама лошо. „Сега ли го разбра?“

Ядохме мълчаливо. После той си взе още два пъти от манджата. Детето каза: „Мамо, това е най-вкусното.“ И аз не знам, нещо ми заседна в гърлото. Не защото ме похвали. А защото изведнъж ми стана ясно колко време съм се блъскала да ме оценят хора, които вече са си решили коя съм.

По-късно Димитър дойде в кухнята, докато прибирах. „Извинявай“, каза. Направо това каза. „Мислех, че преувеличаваш, за да не се карам с нея. По-лесно ми беше.“

Питах го: „И сега какво?“

Той каза: „Нищо няма да искам от тях. Нито апартамент, нито зеленчуци, нито услуги. А на майка ми ще кажа да спре с тия сравнения. Ако не спре, ще се виждаме по-рядко.“

Не му повярвах напълно тогава. И още не знам дали ще издържи, честно. Обаче за първи път не се хванах за това като удавник. Просто си избърсах плота и си казах, че дори да не се промени тя, аз повече няма да се редя на опашка за трохи — било то от внимание, било от градината.

И най-странното е, че не съм по-малко ядосана на Пенка. Даже може би съм. Но вече не ми се иска да я печеля. Това май ме отпусна най-много.

Сега се чудя дали толкова години не съм направила грешка, че все мълчах, за да пазя мир. Вие как бихте постъпили — бихте ли прекъснали отношенията, или пак бихте пробвали да се разберете?