Когато разбрах защо сестра ми криеше истината за апартамента на майка ни

„Недей да отключваш.“ Това ми го каза сестра ми Галя на площадката, пред вратата на майка ми в „Люлин“, все едно аз съм крадец, а не синът, дето е идвал тук 40 години.

Викам й: „Как така да не отключвам? Майка е в болница, трябва да й взема нощницата и документите.“

А тя ми застана отпред: „Казах ти, не пипай нищо. Аз ще ги взема.“

Тогава вече ми кипна. „От кога ти решаваш кой ще влиза в жилището на майка? Дай се дръпни.“

Тя не се дръпна. Само стисна устни и каза: „Ще стане по-лошо, Пламен. Не ме карай.“

Е, аз естествено реших, че крие нещо. И не съм сбъркал.

Майка ни беше приета в „Пирогов“ след втори инсулт. Не тежък, слава Богу, говореше, движеше се, ама беше объркана, плачеше лесно, не можеше да остава сама. От две години аз й помагах повече с парите — плащах тока, лекарствата, понякога и жената от входа, леля Сийка, да минава да й остави супа. Галя пък ходеше по-често, защото живее в „Обеля“ и е с кола. Аз съм в „Дружба“, бачкам в сервиз за климатици в „Младост“ и не мога да хвърча всеки ден.

След болницата лекарят ни каза направо: „Трябва човек при нея. Или редуване, или гледачка, или дом, ако не можете.“

При „дом“ майка ми направо се разтрепери. „Няма да ме давате никъде. В моя дом ще си умра.“

Кимнах. И аз не исках дом. Галя също. Само че оттам почна истинското.

Още същата вечер в апартамента седнахме на масата в кухнята. Майка дремеше в стаята. Галя ми вика: „Има вариант да я взема при мен за малко.“

Мъжът й, Светльо, веднага: „За малко, да. Да не стане за постоянно, че ние сме в двустаен, децата са големи вече.“

Аз казвам: „Добре, щом можеш, вземи я. Аз ще давам пари за лекарства и каквото трябва.“

И тука Галя ме погледна така странно: „Не става само с пари.“

Млъкнах. Защото беше права и ме издразни точно затова.

След два дни отидох пак до майка, да занеса памперси и плодове, и заварих една жена да мери хола. С рулетка. Направо ми причерня.

„Коя сте вие?“

Тя се смути. „От агенция съм…“

Галя изскочи от кухнята. „Пламене, не започвай.“

„Каква агенция бе, Гале? Каква агенция в дома на майка ни?“

Светльо отзад само промърмори: „Казах ти да му кажеш.“

Оказа се, че сестра ми е пуснала апартамента за продажба. Не окончателно, не били подписали нищо, ама „проучвала пазара“. За да можело после, ако стане по-зле, да има пари за гледачка или частен хоспис.

Направо избухнах. „Майка жива ли е? Жива е. Питахте ли я? Не. И продавате покрива над главата й?“

Галя също избухна: „А ти къде беше, когато три пъти я вдигах от пода? Когато пикаеше кръв и аз я карах нощем до Окръжна? Когато Светльо тегли бърз кредит, щото нямаше пари за изследвания?“

Това за кредита за първи път го чувах. Погледнах него, а той само сведе глава.

Аз й викам: „Защо не ми каза?“

„Защото все нямаше време! Все беше в сервиза, все щеше да минеш утре. А аз бях там.“

Много ме заболя, честно. Щото пак имаше нещо вярно. Само че и тя не беше светица.

Седмица по-късно майка ми сама ми каза нещо, дето обърка всичко още повече. Бяхме в поликлиниката при личната, чакахме направление за невролог, и тя тихо ми каза: „Не се карай на Галя. Аз й казах да види за апартамента.“

Аз я зяпнах. „Ти ли?“

„Да. На нея съм казала. На тебе не, защото ти ще се вкопчиш. Знам те.“

И после добави: „Не искам да ви тежа. Ако ще ме гледат като проблем, по-добре да има пари и чужд човек.“

Това ме удари гадно. „Кой те гледа като проблем?“

Тя се разплака. „Като сте тука двамата, все едно аз не съм в стаята. Само за сметки, за редуване, за памперси…“

Прибрах я и мълчах целия път.

После излезе и друго. Не само, че Галя е търсила купувачи. Беше извадила и пълномощно. Не подписано още, ама подготвено. И щеше да убеждава майка да го подпише, „докато е в кондиция“. Като го видях това, пак станах луд. За мен това вече беше натиск.

Галя ревна: „Да, натиск е! Защото ако чакаме, после ще кажат, че не е дееспособна, и всичко ще увисне! А ти знаеш ли колко струва 24-часова гледачка в София? Знаеш ли аз колко пъти пропуснах работа? Шефката ми вече ме гледа накриво.“

Тука и Светльо се намеси. „Пламене, не е само алчност. Ние сме закъсали. Не отричам. Кредитът ни души. Но и майка ти не може сама. И двете са верни.“

Това ме довърши. Защото най-после някой го каза честно. Не било само за доброто на майка. Имало и техен зор вътре. И точно затова не можех да им вярвам напълно.

После аз направих нещо, с което и аз не се гордея. Започнах да навивам майка да не излиза от апартамента и да не подписва нищо. Казвах й: „Ще се оправим, аз съм насреща.“ Само че истината е, че не бях съвсем насреща. Имам жена, син в 11 клас, заем за кола. Не мога да я взема у нас в панелката в „Дружба“ и да се правя на герой. И аз май повече пазех апартамента, спомена, реда… не знам.

Накрая майка сама отсече. Седнахме тримата при нея и тя каза: „Няма да продавам засега. Ще дам едната стая под наем на студентка или жена, дето търси квартира, срещу това да е вечер тук. Ако не стане, тогава ще мислим друго. И никакви пълномощни зад гърба ми.“

Галя се разсърди: „Това е половин мярка.“

Майка я погледна: „И ти си половин права.“

Аз се изсмях, макар че не беше смешно. После и на мен ми каза: „И ти също. Само не викаш толкова тихо като нея.“

Вече месец е така. Намерихме една жена от Враца, санитарка в частна клиника, развежда се, търси стая в София. Плаща малко и помага вечер. Не е идеално. Галя още ми е сърдита. Аз на нея също. Говорим си по работа за майка, друго почти не.

Най-гадното е, че мирът си отиде. И доверието. Всеки уж пазеше майка по свой начин, а накрая тя гледаше как се дърпаме като за въже. И още не знам кое беше по-лошо — да се бях намесил по-рано и да натисна нещата, или да мълча заради крехкото спокойствие. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли се борили докрай за човека, дори с риск да разбутате всичко, или бихте пазили мира, колкото и фалшив да е?