Простих му, но не го пуснах обратно

„Само пет минути ти искам, Деси. Пет. Не може цял живот да ме наказваш.“

Това ми каза Мартин пред входа, и аз още с ключа в ръка спрях на площадката между втория и третия етаж. Беше неделя, към осем вечерта, бях се прибрала от майка ми в Люлин с торби от Кауфланд, уморена, и само като му чух гласа, стомахът ми се сви.

„Не те наказвам. Казах ти да не идваш тука.“

„Тука ли? Това беше и моят дом.“

Беше. Преди година. Докато не си събра багажа уж за „малко въздух“ и не ме остави сама с кредита, сметките и детето. Нашата дъщеря Ния беше при сестра ми за уикенда, слава Богу, че не беше чула нищо.

Той стоеше долу до пощенските кутии, слабнал, брадясал, с някакво яке, което не му бях виждала. Изглеждаше зле. И точно това ме ядоса най-много, защото в мен веднага тръгна онова старото — да го съжалявам, да се чудя ял ли е, спал ли е, добре ли е. Все едно аз не бях човек.

„Болна ли си да ме гледаш така?“, каза ми.

„Не. Просто се научих.“

Той се изсмя, ама криво. „Е, браво. Научила си се. От кого? От майка ти ли?“

Това вече ме жегна. Майка ми никога не го е харесвала, вярно е. Казваше: „Тоя мъж те свива, момиче. С него ходиш на пръсти.“ Аз ѝ се сърдех тогава. Сега… не знам.

Слязох две стъпала надолу, да не викаме през целия вход.

„Кажи какво искаш.“

„Искам да ти върна парите. По малко, но да ги върна. И искам да ти кажа истината, защото ти знаеш половината.“

Аз направо прихнах. „Истината? След година?“

„Да. Защото тогава, ако ти я бях казал, щеше да ме изгониш още същата вечер.“

„А ти какво мислиш, че стана?“

Той замълча. После седна на перваза до асансьора и си стисна ръцете.

„Не си тръгнах заради друга жена.“

Това беше първото. И ме удари странно, защото цяла година аз точно това си мислех. И не само аз — и приятелки, и комшийки, и майка ми. Имаше и причина. В телефона му бях видяла едно съобщение: „Липсваш ми. Обади се, като можеш.“ От Мария. Той тогава ми каза, че е колежка от сервиза, и аз естествено не повярвах.

„Добре“, казах. „Не е било заради друга. За какво тогава?“

Той ме погледна и каза тихо: „Заради хазарт.“

Сякаш някой ми плисна студена вода. Мартин играеше фишове от време на време, мачове, глупости, но аз това не го броях. Не и така.

„Какъв хазарт?“

„Онлайн. После и на живо. Почна уж от малко. После взех бърз кредит. После втори.“

Аз се хванах за парапета. „Какъв кредит?“

„На мое име. После… и един на името на баща ми. Той разбра. Затова ми спря да говори.“

Изведнъж ми стана ясно защо свекър ми месеци наред не ми вдигаше. Аз мислех, че ме обвинява за развода.

„И нашите пари?“

Той кимна. „И от нашите. Отделях. Лъжех те, че в сервиза бавят заплати, че имам глоби, че съм помогнал на колега. Всичко.“

И в тоя момент трябваше да го намразя още повече. Само че не стана точно така. Щото изведнъж някак си подредих разни неща — защо беше нервен, защо нощем излизаше „за цигари“, защо веднъж продаде стария мотор на безценица и ми каза, че му писнало да го държи.

„Мария?“

„От група. За зависимости. Тя ме заведе. Тя ми писа това съобщение. Не сме били заедно.“

Не му повярвах напълно. Но и не можех да кажа, че лъже, както преди. Имаше нещо счупено в гласа му, дето не го бях чувала.

После ми подаде едно смачкано пликче. Вътре — разписки, погасителен план, бележки от терапия към една програма в „Св. Наум“. И лист, на който с неговия почерк беше смятано колко ми дължи.

„Защо сега?“

„Защото от шест месеца не играя. Защото си намерих работа в склад в Божурище. Защото искам да виждам Ния без да се криеш зад сестра си. И… защото имам къде да живея вече, не идвам да се нанасям.“

Това последното май най-много ме отпусна. Защото, честно, аз от това най ме беше страх. Не от скандал. От онова бавно връщане — „само за малко“, „само докато стъпя“, „само още един шанс“ — и после пак същото: напрежение, ходене на пръсти, ровене в чекмеджета, чудене какво пак не е наред.

Казах му: „Може да ти простя, ама не мога пак да живея така.“

Той ме погледна все едно съм го ударила.

„Аз не те карам да живееш така. Казвам ти, че се лекувам.“

„Да, и дано е така. Ама аз вече се лекувам от тебе, разбираш ли?“

Точно тогава вратата на първия етаж се отвори и съседката леля Ванче си подаде главата. „Пак ли, бе хора?“ После пак се прибра. Срам, ужас.

Мартин стана рязко. „Значи няма смисъл. Ти отдавна си решила.“

„Не е вярно.“

„Вярно е. Ако ти беше направила нещо, аз щях да остана.“

Това много ме заболя, защото част от мен веднага се хвана за тия думи. Почнах да мисля: а аз дали съм го натискала много, дали не съм мрънкала за пари, дали… И после се усетих какво правя. Пак поемам и неговото, и моето.

„Не“, казах. „Щеше да останеш, ако искаше да останеш. Не ми обръщай пак нещата.“

Той мълча малко и после каза нещо, дето още ми стои в главата.

„Аз не искам да сме семейство пак, Деси. Не в момента. Исках да видя дали можеш да ми простиш без да ме мразиш. Защото Ния усеща всичко.“

Това не го очаквах. Аз през цялото време бях настръхнала, че ще иска да се върне. А той всъщност искаше нещо друго — да не го режа напълно от живота на детето и, може би, и от моя гняв.

После ми каза, че Мария му е помогнала да си намери квартира в Обеля и работа, и че да — имало е момент, в който е щял да тръгне с нея, защото му било по-лесно някой непознат да го търпи, отколкото аз. „Ама не стана. Тя е омъжена и по-умна от мен.“ Дори се засмях, колкото и тъпо да звучи.

Накрая му казах, че ще говорим за Ния, но не пред блока и не когато ми се изсипе изневиделица. Да ми пише. Да е точен. Да не обещава неща, които не може. И че пари, ако ще дава, да ги дава по сметка, не на ръка, щото после все едно нищо не е било.

Той каза: „Добре.“ После добави: „Заслужаваш да си спокойна.“

И това от него… не знам защо, ама тогава ми дойдоха сълзите. Не пред него де. Като се качих и затворих.

Не съм го върнала. Не мисля и да го върна. Простих му донякъде, колкото да не ме яде отвътре. Но не мога да дам пак ключ от дома си на човек, до когото съм живяла все едно чакам да гръмне нещо. Може би съм коравосърдечна, може би просто съм се опазила най-после.

Вие как бихте постъпили — ако човекът наистина съжалява и се опитва да се оправи, длъжни ли сте да го пуснете пак близо, или прошката стига дотам да не го мразите?