След погребението майка ми ми каза „Не съм ви длъжна“ — а аз останах сама с три деца и две смени работа

„Няма да ги гледам, Вики. Чуй ме най-после.“

Майка ми го каза на вратата, без даже да ме покани да вляза. Марти беше хванал крака ми и ревеше, близначките се бутаха коя първа да влезе при баба си, а аз стисках торбата с банани и лекарства като ненормална.

„Мамо, не те карам да ги гледаш всеки ден. Утре съм втора смяна. Само от три до осем. Само утре.“

„Само утре, само в петък, само докато си стъпиш на краката. Една година мина, Виктория.“

Направо ми причерня. Мъжът ми, Ивайло, почина миналия април. Инсулт. На 39. Сутринта отиде да зарежда буса на фирмата в „Люлин“, следобед ми звъннаха от „Пирогов“. Оттогава все едно не живея, а гася пожари.

Работя в една аптека до пазара в „Красно село“, на смени. Наемът хвърчи, сметките хвърчат, децата ту боледуват, ту имат родителска среща, ту някое има температура в 2 през нощта. А майка ми живее на три спирки от нас.

„Ти си им баба“, казах й. „Как може така?“

Тя се хвана за касата на вратата и тихо каза:

„Аз съм им баба, не безплатна детегледачка. И съм болна.“

Е, това ме вбеси. Защото да, има високо кръвно и диабет, ама ходи на минерален басейн, ходи на пазар, слиза до кафето пред блока, всичко може. Само моите деца не може.

Казах й неща, които не трябваше. Че ако беше чуждо дете, щеше да се прави на добра. Че откакто татко почина, е станала студена. Че нея никой не я е оставял сама с три деца. Близначките млъкнаха, Марти хълцаше. А тя само каза:

„Не пред децата, моля те.“

И затвори.

Прибрахме се пеша. Елица от втория етаж ме видя пред входа как не мога да уцеля ключа. Взе Марти на ръце и каза: „Качвай се, аз ще ти донеса торбата.“ От тия жени е, дето уж не се бъркат, ама виждат всичко. Разведена, шие пердета вкъщи, гледа и майка си.

Вечерта брат ми Сашо ми звънна.

„Какво си говорила на майка?“

„А тя какво ти каза?“

„Че си й крещяла пред блока.“

„И? Аз какво да правя?“

„Ще взема децата утре след градина и училище. До към осем съм свободен.“

Направо седнах на пода в кухнята. Сашо не е от най-отговорните хора. Работи тук-там по монтажи на климатици, ту има пари, ту няма. Но дойде. На следващия ден даже купил банички на момичетата.

Така изкарахме две седмици — ту Елица взема Марти за час, ту Сашо прибира близначките, ту аз разменям смени с колежка. Изтощих се. А децата станаха нервни. Лора една вечер ме пита: „Баба сърди ли ни се?“ И това ме довърши.

Реших пак да отида при майка. Този път без децата. Бях се зарекла да съм спокойна. Само че като влязох, видях на масата папки, епикриза и някакви листове от банка.

„Какво е това?“

Тя веднага ги обърна.

„Нищо.“

„Какво нищо? Болна ли си?“

Тогава тя седна и за пръв път не изглеждаше ядосана, а направо смачкана.

Оказа се, че от месеци крие от мен. Не само диабет. Имала проблем със зрението, ретинопатия, нещо такова, и два пъти й прилошавало навън. Един път паднала в рейса. Не ми казала, „за да не ти тежа“. И още нещо — изтеглила малък потребителски кредит миналата година, за да покрие част от разходите по погребението на Ивайло и после някакви мои сметки, които аз дори не знаех, че е платила. Тока и наема в месеца след смъртта му. Аз тогава бях като в мъгла, честно.

„Защо не ми каза?“

„Защото ако ти кажа, ти ще решиш, че сега съм длъжна още и да ги гледам. А аз… аз се страхувам, Вики.“

„От какво?“

„Че ще ми стане лошо с тях и няма да мога да реагирам. Че ще остана сама с Марти на ръце на улицата. Че ти разчиташ на мен, а аз вече не мога така, както преди.“

Тогава ми стана гадно. И пак ми беше ядосано. И двете. Защото тя реално ме беше оставила да се гърча. Но и аз не бях видяла, че нещо не е наред. Само гледах моето.

После излезе и друго. Сашо ми каза, че майка ми отказвала помощ и на него. Предлагал й пари, предлагал да я води по прегледи, тя го режела. Искала „да има граници“. Само че накрая пак той я возил до „Александровска“ и чакал пред кабинета. Така разбрах, че не съм единствената, с която е трудна.

Най-много ме удари обаче това, че децата не й бяха безразлични. Тя пазела рисунки от тях в шкафа. Беше купила на Марти една количка и я криела, „като дойде по-спокойно“. Това ме разби по някакъв тъп начин.

Не станахме изведнъж близки, да не си мислите. И до днес не ми ги гледа сама. Ако идва, е за час-два и то когато аз съм вкъщи. Понякога ме дразни зверски. Понякога я разбирам. Истината е, че аз исках майка, която да ме спасява, а тя е човек на 67, уплашен и инатлив, не спасител.

Сега се оправяме някак. Елица взема Марти два пъти седмично срещу пари, ама човешки. Сашо всяка сряда прибира момичетата от занималня. Аз минах на по-малко часове в аптеката и вечер правя опис на стока за една онлайн дрогерия от вкъщи. Не е лесно, ама поне знам на кого мога да разчитам и докъде.

Само че още ме човърка едно — правилно ли е баба да казва „имам граници“, когато дъщеря й е затънала, или аз съм се опитвала да прехвърля моя живот на нея, без да го призная? Вие какво бихте направили на мое място?