Спрях да му слугувам и у дома стана война, преди най-после да ме види

„Пак ли няма вечеря?“ Това беше първото, което Димитър ми каза, като влезе. Не „здрасти“, не „как си“, не „къде е Марти“. Само това. Стоеше на вратата с торбичка от кварталната аптека и ме гледаше все едно нарочно съм решила да го тормозя.

Аз бях седнала на масата в кухнята и гледах в една точка. Мивката пълна, пералнята спряла, детето кашля в хола, а на мен ми бучеше главата. И му казах:

„Не, няма. Направи си нещо.“

Той се засмя, ама от онзи нервния смях.

„Супер. Цял ден какво правиш?“

Ей това ме довърши. Станах и направо му казах:

„От днес спирам. Не съм ти майка, не съм ти слугиня. Ядене, чорапи, записване на детето на зъболекар, подарък за майка ти, бележки за градина, сметки, препарати, кой сапун свършил, кой рожден ден идва — оправяй се и ти. Аз повече така не мога.“

Той само ме гледаше. После каза:

„Ти сериозно ли? За някаква вечеря правиш цирк?“

Не беше за вечерята, естествено. Беше за всичко.

Живеем в Пловдив, в двустаен под наем в „Тракия“. Имаме едно дете, Мартин, на шест. Аз работя в счетоводна кантора, той е техник в една фирма за климатици. Не сме някакви хора с кой знае какви драми от сериал. Обикновени сме. Само че вкъщи всичко беше на мен. Ама всичко. И не говоря само да измиеш чиниите. Говоря за това аз да помня, че детето има тържество в градината, че трябват бели маратонки, че хазяйката чака наема до пето число, че майка му е обидена, защото не сме й звъннали, че в хладилника няма нищо, че токът е дошъл висок и трябва да се пусне жалба, че Марти пак кашля нощем и трябва час при педиатърката.

А той помагаше, да. Така го казваше. „Кажи какво да направя.“ Само че и това пак е на мен. Аз да мисля, аз да кажа, аз да следя дали е станало.

След оная вечер просто спрях. Прах — само моите и на детето дрехи. Готвене — за мен и Марти, ако иска и той, да седне и да сготви или поне да измие после. Не му напомнях за нищо. Свършиха му чистите ризи за работа. Закъсня да плати интернета. Забрави, че детето има родителска среща. Майка му ми звънна на мен защо Димитър не вдига, и аз й казах: „Не знам, обадете му се пак.“

Тогава вкъщи стана отвратително. Той се сърдеше, тряскаше врати, мърмореше. Един ден си беше купил баничка от „Филипов“ и ми я метна на масата:

„Ето, да не кажеш, че не мога сам.“

„Браво“, му казах. „Остана и да разбереш кога детето трябва да носи пижама за спане в градината.“

„Не съм ти длъжен да мисля като теб.“

„Точно това е проблемът.“

Обаче после излезе друго и, честно, малко ми се разместиха нещата. Една вечер му звъннаха, той беше в банята, телефонът светеше на масата. Пише „Тате“. Вдигнах, защото си помислих, че е спешно. И свекър ми направо: „Дидо, преведоха ли парите за изследванията на майка ти, че в понеделник сме в Онкото?“

Аз онемях. Свекърва ми уж имаше „женски проблем“, така ни бяха казали. Не рак. Не химио. Не изследвания в Пловдив. Казах само: „Аз съм, Нели.“ И отсреща стана едно мълчание.

Като излезе от банята, му казах:

„Какви пари? Какво Онко?“

Той първо се дръпна, после седна. И вика:

„Не исках да ти казвам, защото и без това си напрегната.“

Това направо ме взриви.

„А, да. Най-добре нищо да не ми казваш. Само да се чудя защо нямаме пари и защо си като буре с барут.“

Оказа се, че от три месеца праща пари на неговите в Пазарджик, защото свекърва ми ходела по лекари и имали заеми. Не ставаше въпрос за някакви огромни суми, ама за нашия бюджет си беше много. И затова последните седмици той бил на нокти, взимал допълнителни монтажи събота и неделя, крил, защото „щяла съм да кажа, че пак неговите са ни на врата“.

Само че аз не бях бясна, че помага. Бях бясна, че пак аз излизам лошата и мрънкащата, без да знам половината истина. Казах му:

„Добре, майка ти е болна. Разбирам. Ама това как точно пречеше да пуснеш пералня? Или да заведеш Марти на лекар веднъж? Или да знаеш къде му е раницата?“

Той нищо не каза. Само: „Не знам. Не съм го мислил.“

И това „не съм го мислил“ много ме удари. Защото беше честно. Тъпо, ама честно. Той наистина не го беше мислил. За него домът някак си вървеше сам, а аз бях като фон. Да има измито, купено, уредено, запомнено.

После се скарахме още по-жестоко. И пред детето, за което много ме е яд. Марти се разрева и вика: „Спрете да се карате за чинии!“ Не бяха чиниите, ама я обяснявай на шестгодишно.

На следващия ден Димитър сам отиде да го вземе от градина. После се прибра с две торби от „Лидл“, криви краставици, някакъв салам, кисело мляко и прах за пране, който не беше нашият. И ми каза:

„Не знам какво трябва. Ако ще, ми се карай. Направо ми напиши.“

Аз му викам:

„Не искам да ти пиша списък цял живот.“

Той се ядоса: „Е, как да стане тогава?“

И точно там май за пръв път говорихме нормално. Не много, не като по филмите. Просто седнахме и извадихме един тефтер. Написахме всичко, което реално се върти вкъщи — сметки, градина, пазар, готвене, лекарства, пране, чистене, рождени дни, родители, прегледи. Той гледаше и вика: „Това ли правиш всеки ден?“

Аз му казах: „Не всеки ден всичко. Ама всеки ден нещо. И аз го нося в главата.“

Оттогава минаха два месеца. Не е станал друг човек изведнъж. Пак ме пита някои неща, пак забравя. Миналата седмица купи омекотител вместо веро, голяма работа. Обаче вече сам следи кога трябва да се плати токът, той води Марти на логопед в сряда, готви в неделя, а като майка му беше в болница, ми каза всичко директно. Даже веднъж ми каза: „Сега разбирам защо все беше ядосана.“ Това от него си е много.

И аз не съм била съвсем права за всичко. Бях почнала да трупам, да мълча, после да избухвам. Удобно ми беше да си казвам, че той е просто мързелив, а не да видя, че и той се е шашнал за майка си и е действал тъпо, но от страх.

Само че ако пак бях продължила да му сервирам, пера, напомням и замазвам, нищо нямаше да се промени. Щях само да стана още по-озлобена.

Сега вкъщи е по-спокойно, ама още ми стои едно наум — защо трябваше да стигнем до такъв скандал, за да ме види най-после. Вие как бихте постъпили на мое място — щяхте ли да спрете всичко, или има по-нормален начин човек да накара другия да прогледне?