Изнесох децата, докато мъжът ми лежеше на дивана, а после разбрах защо не е искал да работи

„Ставай поне да държиш вратата, бе, Пламен!“ — това му извиках, докато влачех големия сак към стълбите, а малката Ния ревеше и се дърпаше за якето ми. Той дори не стана от дивана. Само намали телевизора и каза:

„Пак правиш циркове пред децата.“

Тогава направо ми причерня. Не знам откъде ми дойде сила, ама хванах и втория сак, извиках на Дани да си вземе раницата и тръгнах надолу. Беше неделя вечер, в Люлин, студено, а аз с две деца, една торба с дрехи и една чанта с лекарства и документи. Звъннах на майка ми от входа:

„Слизай, че ако се върна горе, ще стане страшно.“

Това беше краят. Или поне аз така си мислех.

С Пламен сме женени девет години. Имаме две деца — Дани е на осем, Ния на четири. В началото не беше такъв. Работеше в склад в Божурище, не взимаше кой знае какво, ама се стараеше. После складът затвори, уж временно. Това „временно“ стана три години и половина.

През това време аз бачках където сваря. Първо в една закусвалня до „Красно село“, после чистих по входове, после ме взеха на каса в квартален магазин. Сутрин оставям Ния при майка ми в Надежда, Дани на училище, тичам на работа, вечер сметки, готвене, пералня, домашни. А той — ту ще си прави „профили“ за работа, ту го болял кръстът, ту „за 900 лева няма да се унижавам“.

„Не може все аз, Пламен.“

„Е, какво искаш? Да тръгна да бачкам за жълти стотинки, за да ме правят на луд?“

„И аз за кеф ли мия кенефи на чужди хора?“

Той мълчеше или се сърдеше. Понякога водеше Дани на тренировки, взимаше Ния от нашите, пускаше пералня, да не кажа, че не е правил нищо. Обаче основното си беше на мен. Наемът, токът, водата, храната, градината, лекарствата на децата. И нашите помагаха. Баща ми два пъти ни плащаше тока, майка ми купуваше памперси, после обувки, после пак нещо.

Най-много ме убиваше, че Пламен се държеше все едно това е нормално. Не пиеше, не ме биеше, не ходеше по жени, поне доколкото знам. И точно това ме объркваше. Защото ако беше някакъв явен боклук, по-лесно щях да си тръгна. А той просто… потънал. И инат.

Последната капка беше, когато хазяйката дойде лично. Аз бях на работа, звъни ми:

„Мария, два месеца закъснявате. Или плащате до петък, или освобождавате.“

Прибирам се и го питам:

„Ти поне говорил ли си с нея?“

А той ми вика:

„Не съм длъжен аз да се обяснявам. Ти държиш парите.“

Направо го гледах и не вярвах. Какви пари държа аз? Заплатата ми влизаше и излизаше за три дни. Тогава се обадих на нашите. Баща ми беше бесен:

„Утре идвам да ви изнеса.“

Пламен чу и избухна:

„Много сте смели с тъста и тъщата зад гърба си.“

„Зад гърба си? Те хранят децата ти!“

И така се стигна до неделята със саковете.

Настанихме се при нашите — трима възрастни, две деца и аз в тристаен в Надежда. Уж временно. Дани спеше в хола на разтегателния диван, Ния при мен. Беше тясно, нервно, майка ми все мърмореше, баща ми все питаше „подаде ли за развод“. Аз отлагах. Не че ми беше жал, ами все си мислех — деца, баща им, ако се стегне… Тъпо, знам.

Пламен първите две седмици не звънна. После изведнъж почна — на мен, на Дани, на майка ми.

„Кажи на Мария да не настройва децата.“

„Искам да ги видя.“

„Не съм чудовище.“

Дадох му да ги вземе една събота в Западен парк. Върна ги нахранени, спокойни, даже на Дани му беше купил маратонки. Аз се ядосах още повече. Викам си — за това може, а за сметки не може?

След още месец ми се обади непознат номер. Жена. Оказа се от банка.

„Госпожа Георгиева, търсим господин Пламен Георгиев във връзка с просрочен потребителски кредит. Вие сте посочена като лице за контакт.“

Аз щях да падна. Какъв кредит? Ние нямахме нищо. Нито кола, нито ремонт, нищо. Същата вечер му звъннах.

„Какъв е тоя кредит, Пламен?“

Тишина. После:

„Сега ли намери?“

„Какво значи сега ли? Ти нормален ли си?“

Оказа се, че преди две години е изтеглил 12 хиляди лева. Без да ми каже. Аз направо виках в телефона. Мислех си — хазарт, друга жена, някаква простотия. А той само каза:

„Не са за мен.“

На другия ден отидохме да говорим. В едно кафене до „Ломско шосе“. Беше отслабнал, небръснат, смачкан. И там ми изсипа, че баща му в Плевен имал проблеми, дължал пари на някакви хора след една уж „бизнес“ история с части за коли. Пламен не искал да ми каже, защото знаел, че ще стане скандал. Изтеглил кредита, дал му парите, а оня пак ги затрил. После почнали вноските, Пламен се опитал да ги плаща, изял всичко, което имал, и точно тогава останал без работа. И вместо да ми каже, се заровил. Криел писма, вдигал запори по сметката, затова и не искал официална работа известно време.

„Тоест ти предпочете да ме гледаш как се убивам от работа, вместо да ми кажеш истината?“

„Срам ме беше.“

„Срам? Мен не ме ли беше срам от хазяйки, от нашите, от децата?“

Той мълча. После каза нещо, дето още ми звъни:

„Ако ти бях казал, щеше да си тръгнеш още тогава.“

И беше прав. Само че като го каза, ми стана още по-гадно.

После излезе и друго. Майка му му била предлагала да продадат къщата на село край Левски, за да се покрие част от кредита, ама той отказал, защото сестра му била с две деца и разчитала лятото да ходи там. Такъв някакъв абсурд — моите деца без дом, ама той пази стара къща за спокойствието на сестра си. Като му го казах, той изкрещя:

„Ти нищо не разбираш, това е единственото, което ни остана от дядо ми!“

„На мен какво ми остана, Пламен? Един сак и две деца по чужди дивани.“

Подадох за развод след седмица.

Не съм героиня, изобщо. Нашите пак ми помогнаха. Намерихме малък двустаен под наем в Обеля, близо до училището на Дани. Майка ми още взима Ния, когато съм втора смяна. Пламен вече работи — да, точно сега, когато вече не сме заедно. В една фирма за доставки. Праща издръжка, не винаги навреме, но праща. Вижда децата. Те го обичат. И това ми е най-трудното за преглъщане, честно. Че не мога просто да го изкарам чудовище и да ми олекне.

Понякога се чудя дали ако ми беше казал навреме за кредита и за баща си, щяхме да минем през това заедно. После си спомням как лежеше на дивана, докато аз носех саковете, и ми минава. За мен не беше само, че няма работа. Беше, че ме остави сама в всичко и ме направи на глупачка, без право да избера.

Аз затова си тръгнах. Не от бедност. От това, че вече не му вярвах. Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да останете заради децата, ако човекът до вас крие такова нещо и ви оставя да носите всичко сами?