На сватбата ми майка ми подари старите си тенджери и това ме скара с всички
„Това ли ти е подаръкът, мамо?“ — казах го тихо, ама май се чу на половината ресторант.
Бяхме в една зала до Пловдив, вече бяхме минали ритуала, хората ставаха да ни дават подаръци, прегръдки, пликове, каквото са приготвили. Идва майка ми, Снежана, с един кашон, увит с някаква лъскава хартия. Усмихва се странно. Слагаме го на масата, отваряме го и вътре — комплект стари тенджери. Не ретро, не запазени. Стари. Олющени дръжки, капаци, дето не си пасват съвсем, едната даже леко почерняла отдолу.
Кася замръзна до мен. Усмивката й така си остана, ама само на устата. Очите й станаха едни… Аз направо не знаех къде да гледам. Братовчед ми Виктор се опита да се изсмее: „Е, поне са изпитани.“ Никой не му се върза.
Майка ми каза: „Много са здрави. Едно време всичко беше качествено. Да ви вървят пълни.“
Кася само промълви: „Благодаря.“ После стисна ръката ми под масата толкова силно, че ми побеляха пръстите.
След малко ми прошепна: „Твоята майка ме унижи пред всички.“
Казах й: „Спокойно, не сега.“
„Кога не сега? На кръщенето ли?“ — и се дръпна да посреща следващите гости.
Цялата вечер ми беше крива. Хората уж се правеха, че нищо не е станало, ама аз виждах как поглеждат кашона. Леля ми Донка после дойде да ми каже: „Снежана малко… така. Не й се сърди днес.“ Само това ми трябваше.
След сватбата с Кася отидохме в апартамента под наем в „Тракия“. Оставих кашона в коридора. Тя си събу обувките, седна и каза: „Ако ще ми обясняваш, че тя така си може, недей.“
Аз също бях бесен. „Не я оправдавам.“
„Не, ти винаги я оправдаваш. Като дойде без да звънне. Като ти звъни по три пъти на ден. Като ми казва как се прави мусака, все едно съм паднала от Марс. Но това вече беше нарочно.“
И честно — тогава и аз мислех така. Защото майка ми никога не хареса Кася истински. Не че я е обиждала пряко, ама все имаше нещо. „Много е директна тая твоята.“ „Много скъпо живеете.“ „А защо не направихте сватбата в читалището, ами в ресторант?“ Такива работи.
Скарахме се ужасно. Кася каза, че ако аз не поставя граници, тя щяла да ги постави вместо мен. Аз пък й креснах, че не може една сватба да развали всичко. После тя се разплака в банята и аз се почувствах като пълен идиот.
На другия ден звъннах на майка ми.
„Как можа?“
Тя веднага: „Какво пак съм направила?“
„Тенджерите, мамо. На сватбата ми. Пред всички.“
Мълчание. После: „Аз ви дадох нещо от дома си.“
„Даде ми скрап.“
Това май я удари. Каза само: „Ясно.“ И затвори.
Оттам тръгна едно мълчание. Не си говорихме почти четири месеца. Аз не я търсех, тя не ме търсеше. Само баща ми, Георги, ми звънеше понякога за глупости — за гумите, за тока, дали съм видял мач. Ясно беше, че се опитва да поддържа някакъв контакт.
Кася уж се успокои, ама не съвсем. Като стане дума за майка ми, веднага се стягаше. Веднъж каза: „Ако утре имаме дете, тя пак ли така ще прави номера?“ И аз нямах отговор.
После баща ми влезе в болница за два дни — нещо с кръвното, нищо страшно, ама покрай това отидох до тях да взема зарядно и документи. Майка ми беше при него в „Свети Георги“, а аз се прибрах в стария им апартамент в „Кючук Париж“ да потърся нещата.
И там, докато ровех в шкафа в хола, намерих една папка. Не съм се ровил нарочно, просто падна. Вътре — бележки от заложна къща, просрочени сметки, разпечатка от бърз кредит. Не огромен, ама достатъчно да ми прилошее. Имаше и рецепти на баща ми, доста по-стари, отколкото знаех.
Като се прибра майка ми вечерта, я питах направо: „Вие закъсали ли сте?“
Тя първо се направи, че не разбира. После седна и каза: „Баща ти от година и нещо е с лекарства, които не ги поема всичко касата. Имахме и ремонт на тръбите. Не съм искала да знаете.“
Аз буквално онемях. „И ти на сватбата ни донесе стари тенджери, защото нямаше пари?“
Тя се ядоса: „Не само затова.“
„Какво значи не само?“
Тогава ми каза нещо, дето ме срина по друг начин. Тенджерите били от нейния чеиз. От баба ми. В тях ми е готвила като малък. Искала „нещо нейно да има в новия ми дом“. Само че понеже и без това нямали възможност за хубав подарък, решила, че така било и практично, и… символично. Точно тая дума използва. Символично.
Аз й казах: „Мамо, това не се прави така. Не на сватба, не пред хора.“
А тя: „А как се прави? Ти откакто се ожени, все едно те давам под наем. Само Кася, Кася, а аз да не съществувам. Исках като готвите, да се сещаш за дома.“
И ето тук вече ми стана най-гадно, защото не беше чиста злоба. Беше някаква смесица — обида, страх, инат, беднотия, желание да не остане съвсем отвън. И пак беше грозно, ама вече не беше същото.
Като казах на Кася, тя първо отсече: „Това не отменя унижението.“ И беше права. После обаче, след два дни, каза: „Добре, и аз ако съм честна, от самото начало я гледах на нож. Само че не мога да преглътна така лесно.“
Накрая се събрахме четиримата у нас. Без ресторанти, без поводи. Направих кафе, Кася извади кекс от сладкарницата до блока, майка ми седна като на изпит. Първи почна баща ми: „Айде стига глупости вече.“ Типично за него.
Кася каза направо: „Аз се почувствах изложена. Не заради парите. А защото беше все едно ми казвате: ето, толкова си заслужавате.“
Майка ми се разплака, което при нея е рядкост. „Не това исках. Исках… да не ме изтриеш от живота си.“
Аз й казах: „Никой не те трие, ама ти не можеш да се буташ така. Аз съм ти син, но съм и мъж на Кася.“
Тя веднага: „Знам. Късно го показах.“
Не беше някакво велико помирение от филм. Имаше пак бодвания. Кася каза, че занапред няма непоискани посещения. Майка ми се засегна. После се съгласи. Аз обещах да помагам повече и да не чакам да открия случайно, че родителите ми са затънали. Баща ми само въздъхна: „Ей, за едни тенджери какво стана.“
Сега още не е идеално. Кася е учтива, но нащрек. Майка ми се старае, ама понякога пак изпуска по нещо. Тенджерите стоят в мазето. Не сме ги хвърлили. Не сме и почнали да готвим в тях.
Честно, още не знам на кого колко да се сърдя — на майка ми, че ни изложи, на себе си, че я отрязах толкова лесно, или на всички ни, че никой не каза навреме какво му е. Вие какво бихте направили на мое място?