Поисках апартамента на леля ми срещу грижите за нея и сега цялото семейство ме гледа като хищник

„Как можа точно сега да го кажеш това?“ — сестра ми Деси буквално ми го изсъска в коридора на „Пирогов“, пред вратата на отделението. „Жената е вътре със системи, а ти мислиш за апартамента.“

И аз, вместо да замълча, казах: „Не мисля за апартамента, мисля кой ще я гледа после. Ти ли? Кажи ми в очите, че ти ще напуснеш работа и ще ходиш всеки ден до Люлин.“

Това беше началото. Или по-скоро моментът, в който всичко изби.

Леля ми Мария няма деца. Мъжът й почина преди шест години. Живее сама в двустаен в Люлин 7, на четвъртия етаж без асансьор. От две години аз основно я оправям — лекарства, пазар, ТЕЛК документи, джипи, носене на дърва за вилата в Банкя не, това вече не можеше, ама каквото мога. Работя в счетоводна кантора в „Овча купел“, имам син в седми клас, мъжът ми кара бус за една фирма за доставки и парите все не стигат. Не се оплаквам, просто е така.

Деси живее в Пловдив. Идва по празници, праща по някой лев, звъни. Не е изчезнала, не е безсърдечна. Ама реално аз съм човекът на място. Като падна леля ми в банята март месец — аз. Като трябваше да чакаме за ЯМР — аз. Като й свърши инсулинът в неделя — пак аз.

И да, преди две седмици аз повдигнах въпроса. Не в болницата. У тях, в кухнята, докато й правех супа.

Казах: „Лельо, не искам да звучи грозно, ама ако ще ставам човекът, дето ще те гледа занапред, искам да сме наясно. Не мога да хвърля всичко и после да стане така, че апартаментът да се дели и аз да изляза най-големият глупак.“

Тя ме гледа дълго. После каза: „Значи и ти за това си била.“

Тия думи ме удариха. Защото не, не бях „за това“. Ама и не бях само от чиста любов, ако трябва да съм честна. Мислех и за сина ми. Ние сме под наем в „Красна поляна“, хазяйката вече два пъти вдига наема. Ако някога остане тоя апартамент за мен, това решава страшно много неща. И точно това ме яде отвътре — че има и сметка в цялото нещо.

Леля ми тогава не каза нито да, нито не. Само каза: „Ще говорим.“ И не говорихме, защото три дни по-късно я приеха по спешност.

В „Пирогов“ Деси научи отнякъде. Не от мен — от леля ми. Явно й беше казала по телефона. И стана мазало.

„Ти договор ли искаш да подпише? Срещу гледане и издръжка ли? Като в някакви истории по Нова телевизия?“

„Не ми говори така, Деси. Просто искам яснота.“

„Яснота ли? Или нотариален акт?“

Най-много ме вбеси, че го каза пред хора. Една санитарка мина и ни изгледа. Аз вече треперех.

„Добре — казах й. — Ела ти да я гледаш. Вземи я у вас в Пловдив. Къпи я, води я по лекари, буди се нощем, ако пак падне. После ми обяснявай за морал.“

Деси млъкна за секунда и после тихо каза: „Ти поне знаеш ли защо тя мълчи?“

Казах й, че не я разбирам. И тогава тя ми изкара нещо, дето не бях чувала никога.

Преди години, когато майка ми и леля ми били млади, баба им оставила една къща в Костинброд. Майка ми, моята майка, изкупила дела на леля ми „временно“, защото леля ми имала дългове покрай мъжа си. После къщата била продадена много по-скъпо, а на леля ми никой не дал нищо повече. Деси го знаела от нейната майка, аз — не. Моята майка почина преди девет години и не мога да я питам.

„Ти разбираш ли — каза Деси, — че за нея това е втори път? Пак роднини, пак имот, пак уж за добро.“

Честно, в тоя момент ми прилоша. Защото изведнъж нещата изглеждаха много по-зле. Аз досега си мислех, че леля ми е мнителна и обидчива. А може би жената просто е била прецакана едно време и аз настъпвам същото място.

Обаче и тук не свършва.

На следващия ден, като я изписваха, леля ми поиска да говорим насаме в коридора. Седна на една пейка, държеше торбичката с лекарствата и каза: „Апартаментът не е сигурен.“

Аз я гледам и не разбирам.

„Има ипотека.“

Направо замръзнах. Оказа се, че преди година е изтеглила потребителски кредит и после го е рефинансирала с ипотека, за да помогне на сина на мъжа си от първия му брак. На оня, дето почти не я търси. Бизнесът му с авточасти в Перник бил закъсал. Тя не ми беше казала.

„Колко?“ — питам.

Каза сумата и аз направо седнах до нея. Огромна за мен. И в тоя момент ми стана ясно защо като повдигнах въпроса за апартамента, тя не се зарадва, че някой иска да я гледа, а направо се затвори. Тя вероятно е решила, че аз душа да не давам, ако знам истината.

И може би е права. Това е най-гадното.

Прибрахме се у тях. Деси беше там и пак се почна, но вече по друг начин. Аз я питах: „Ти знаеше ли за кредита?“ Тя не знаеше. Леля ми само плачеше и викаше: „Не исках да ви товаря.“

После излезе още нещо — че оня доведен син е спрял да плаща вноските преди четири месеца. И реално леля ми с пенсията си не смогва. Част от лекарствата си ги е пропускала, за да плаща. Затова и състоянието й се е влошило.

Тук вече много се ядосах. Не на нея само, а на цялата тая каша. На мъжа ми вечерта му казах: „Значи аз съм лошата, а тя е ипотекирала жилището за човек, който не я поглежда.“ А той ми каза нещо, дето още ми звучи в главата: „Лоша не си. Ама и чиста работа не е да искаш имот срещу грижи. Особено като човекът е уплашен.“

Оттогава минаха няколко дни. Ходих с леля ми при нотариус, ама не за прехвърляне. За пълномощно да уредя банката и лекарствата. Деси остана още малко в София, после си тръгна. Не се сдобрихме баш. Тя каза: „Ще помагам с пари, колкото мога.“ Аз казах: „Добре, ама не ме съди отстрани.“

С леля ми сега сме някак… странно. По-тихи. Тя ми благодари за супата, за хапчетата, за това че съм я завела на контролен. Аз пък всеки път се чудя дали като й оправям леглото, тя си мисли, че го правя заради нея или заради бъдещето. И най-лошото е, че и аз не знам напълно.

Ако апартаментът не съществуваше, пак щях да я гледам. Мисля. Искам да вярвам. Само че когато живееш под наем, броиш стотинки и мислиш за детето си, такива неща не са просто „алчност“. А пък като ги кажеш на глас, звучат точно така.

Сега се опитвам просто да не изоставя жената. Но онова, дето беше между нас преди — някакво чисто доверие — май го няма. И не знам аз ли го счупих, или то отдавна си е било пукнато.

Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли поискали някаква сигурност, ако знаете, че години наред вие ще носите тежкото, или това вече минава границата?