На петдесетия ми рожден ден дъщеря ми не дойде, а после разбрах колко дълбоко е влязъл той между нас

„Няма да дойда, тате. И моля те, не звъни повече днес.“

Това ми каза дъщеря ми по телефона в деня на петдесетия ми рожден ден. Бях с ризата, масата наредена, жена ми Елица редеше руска салата в кухнята, а аз стоях до прозореца и гледах към паркинга пред блока в „Младост“, все едно колата им все пак ще спре.

„Как няма да дойдеш?“, питам. „Поне за час ела. Баба ти е тук, вуйчо ти дойде от Перник, всички те чакат.“

Тя замълча за малко и после: „Не искам пак да ме разпитвате, да ме гледате така и да се правите, че всичко е наред.“

Направо ми причерня. „Кое не е наред, бе, Ива? Какво ти направихме?“

„Точно това. Все едно нищо не правите.“ И ми затвори.

Елица само ме погледна. Аз сигурно съм бил станал червен, не знам. Хвърлих телефона на дивана и казах: „Тоя пак я е надъхал.“

Елица веднага: „Не почвай сега пред хората.“

Ама как да не почвам? От две години е така, откакто Ива се хвана с Мартин. В началото нищо особено, уж свястно момче, работи нещо онлайн, ту от вкъщи, ту от Банско, ту от Пловдив, все „проекти“. Малко хлъзгав ми беше от първия ден, ама нали не може баща да каже на 27-годишната си дъщеря с кого да живее.

Само че малко по малко тя изчезна. Първо спря да идва всяка неделя. После почна да казва, че ако ще идваме, да се обадим поне седмица по-рано. После изкара, че не уважаваме границите й. Тая дума „граници“ преди него не я беше ползвала.

Ние не сме идеални родители, ясно. Аз съм избухлив, Елица е от тия майки, дето питат яла ли си, спа ли, що кашляш, що си бледа. Досадно е, сигурно. Ама чак пък да не дойдеш на 50-ия рожден ден на баща си?

След като гостите си тръгнаха, вкъщи стана страшно тихо. Елица миеше чинии и плачеше без звук. Аз сипах по една ракия и казах: „Стига сме я чакали като кучета. Като не иска, здраве да е.“

Тя тресна една чиния в мивката. „Много си силен така, нали? Като трябваше да мълчиш пред нея, не можа. Все я бодваше.“

„Аз ли? А той как й говори за нас?“

„Ти откъде знаеш как й говори?“

Тук замълчах, защото не знаех. Просто така усещах. И честно, бях бесен и търсех виновен.

След два дни Елица ми каза, че ще ходи до адреса им в „Овча купел“. Аз не исках, викам, ще стане по-зле. Тя отиде сама. Върна се след час и половина бяла като стена.

„Не живеят там“, каза.

„Как така не живеят? Нали там бяхме миналата Коледа?“

„Съседката каза, че са се изнесли преди три месеца. Оставили неплатени две сметки за входа и никой не знае къде са.“

Това вече ме удари лошо. Не че ни дължат отчет, ама… три месеца? Ива говореше с майка си почти всяка седмица. Как не е казала?

Елица й писа във Viber. Нищо. Звъня й. Нищо. Аз звъннах от служебния си телефон от склада, където работя, и тя вдигна. Само като чу гласа ми, каза: „Не ме дебнете.“

„Къде си?“

„Добре съм.“

„Майка ти отиде до вас и разбра, че сте се изнесли!“

„Защото вие не разбирате от намек. Трябваше ни спокойствие.“

„От кого спокойствие, Ива? От нас ли?“

Тя почна да диша тежко и каза: „От всичко. И не е само от него, ако това ще кажеш.“

Това „не е само от него“ ми заседна. Значи е и от него.

После излезе още нещо. Седмица по-късно ме търси братовчедка ми, която работи в банка. Не ми дава подробности, само вика: „Провери дали не е вземала бърз кредит на твое име или с твои данни.“ Направо ми изтръпнаха ръцете. Оказа се, че преди година Ива ме е молила за снимка на личната карта „за един договор за интернет“, понеже били на път. Аз, глупакът, пратих.

Започнахме да ровим. Не беше на мое име, слава Богу. Но имаше два кредита на нейно име. Не огромни, но достатъчни да затънеш — единият към фирма за бързи кредити, другият към банка. Тогава за пръв път ми мина през ума, че може би не се крие от нас, защото не ни понася, а защото я е срам.

Елица каза: „А ако той я е накарал?“

Аз казах: „А ако тя си го е избрала? Все я изкарваме жертва.“

И тук пак се скарахме. Защото истината е, че и двамата говорехме напосоки.

Накрая Ива сама се появи. Не вкъщи — пред блока, една неделя следобед. Беше отслабнала, с шапка нахлупена, и като я видях, първо ми идеше да я прегърна, после да й се развикам. Елица слезе по чехли.

„Мамо, тате… няма да се качвам.“

Казах й: „Добре. Кажи поне какво става.“

Тя гледаше встрани. „Мартин не е чудовище. Да знаете. Помагаше ми в началото. Като ме съкратиха от фирмата и не ви казах. Не исках пак да почнете с „казахме ли ти“. Той плащаше наема известно време. После започна да ми държи сметка за всичко. С кого говоря, защо идвам при вас, защо майка ми ме пита къде съм. И аз… вместо да ви кажа, почнах да ви избягвам, защото всеки разговор после ставаше скандал вкъщи.“

Елица я хвана за ръката: „Защо не каза бе, майче?“

Ива дръпна ръката си. „Защото и вие не бяхте лесни. Всеки път, като дойдех, тате го гледаше все едно е измамник. Ти пък плачеше, че съм се променила. Аз между вас стоях като на разпит.“

Не можах да кажа, че не е права. Гледах го така, да. И натисках.

„Къде е той сега?“, попитах.

„Няма значение. Разделени сме… горе-долу.“

„Какво значи горе-долу?“

Тя ни погледна чак тогава. „Значи, че още му дължа пари. Той покри единия кредит. Сега иска да му ги върна. И ми казва, че ако пак се сближа с вас, вие ще ми вземете контрола над живота. Че ще ме накарате да се върна при вас. А аз не искам това. Разбирате ли? Не искам да живея нито с него така, нито пак да съм на 16 и да давам отчет.“

Елица почна да плаче направо на улицата. Аз само казах: „Никой не те кара да се връщаш вкъщи. Само не изчезвай.“

Ива стоя малко, после каза нещо, което ме довърши: „На рождения ти ден щях да дойда. Той ми взе телефона сутринта след като се скарахме. После ми го върна и аз… аз бях толкова бясна на всички, че не дойдох нарочно.“

Значи и той, и тя. Не е черно-бяло. На нея са й бъркали в главата, ама и тя сама е правила избори. Ние пък уж от любов, а сигурно сме я задушавали повече, отколкото си признаваме.

Сега сме в някакво междинно положение. Пише по малко на майка си. На мен по-рядко. Не знаем къде живее точно, казва, че е при приятелка в „Люлин“. Искаме да й помогнем с парите, ама ако пак я спасим без условия, дали няма пак да потъне? Ако пък я натиснем, може съвсем да изчезне.

Най-много ме боли, че не знам кога една грижа става контрол и кога едно отдръпване е шанс детето ти да се съвземе само. Аз още се лутам. Вие какво бихте направили на наше място — бихте ли продължили да я търсите и да се намесвате, или бихте изчакали тя сама да поиска помощ?