Дежурството, което ми взе бъдещето и ме върна при вина, с която още не мога да живея

„Не мога да дишам сама с него, ела веднага.“

Това беше последното съобщение от жена ми Деси, което видях навреме. Бях на нощно дежурство в частна болница в Пловдив, в образна диагностика. Телефонът ми беше на безшумен, защото точно вкарвахме един човек на скенер след катастрофа на Асеновградско. Видях съобщението чак след час и нещо. После имаше още шест пропуснати, две от съседката ни леля Невена и едно от непознат номер.

Като звъннах, вече беше късно.

Деси беше починала в линейката пред блока.

И сега като го напиша, пак не ми звучи истинско. Живеехме в „Тракия“, двустаен под наем, вечно стегнати с парите, с дете на седем – Митко. Аз работя от години, каквото има, смени, празници, нощни. Деси беше начална учителка в училище до пазара. Не сме били някакво идеално семейство, карахме се за глупости и не за глупости. Най-много за моите дежурства и за това, че все ме няма.

Последната ни караница беше същата сутрин.

Тя ми каза: „Не може пак да ме оставиш сама с детето и с баща ми. Той от две седмици е зле, ти въобще не виждаш ли?“

Баща й, бай Стефан, беше при нас от месец след инсулт. Не можеше да е сам в Карлово, а брат й е в Германия и оттам много лесно се дават съвети. Аз й казах: „Какво да направя? Да не отида ли на работа? Наема кой ще плати?“

Тя само ме погледна така… и каза: „Все има кой да се спаси – само не и ние.“

Излязох ядосан. Даже не я целунах.

После се оказа, че не „той“ е бил проблемът. Тя. Деси.

Спукана аневризма, така ми обясниха в УМБАЛ „Свети Георги“. Казаха, че дори и да съм дошъл веднага, шансът не бил голям. Е, кажи ми това на мен. Как да го приема? Аз видях съобщението. Аз не вдигнах. Аз не бях там.

Първите дни бях като замазан. Хора, погребение, дете, тъст в памперси, майка ми от Хасково дошла да помага и да нарежда. „Тя много се товареше, казвах ти аз“, „Тая работа ще те затрие“, „Жената си отиде от притеснения“. И аз почнах да вярвам точно в това – че съм я убил с отсъствие.

После дойде първият шамар.

Обади ми се непознатият номер. Оказа се д-р Пеева, невролог от частен кабинет. Каза ми: „Извинявайте, че ви търся толкова късно, но съпругата ви беше идвала при мен два пъти последния месец. Исках да съм сигурна, че знаете.“

Аз въобще не знаех.

Деси имала силни главоболия, прималявания, веднъж й изтръпнала ръката. Лекарката я пратила за ангио-изследване и консултация с неврохирург в София. Деси обаче отлагала. Защо? Защото не искала „да вдига паника“ преди края на срока в училище. И защото бай Стефан беше зле. И защото Митко имаше бронхит. И защото аз „нямам глава за още нещо“.

Тези думи ги прочетох после в чата й с нейна колежка.

Няма да лъжа, побеснях. Не стига че умря, ами и това ми остави. Да науча след това, че е знаела, че има нещо сериозно, и пак нищо не ми е казала. Крещях сам в кухнята. Майка ми вика: „Какво има?“ Аз й казах: „Имало е проблем, криеше го.“ Майка ми веднага: „Е, щом е криела, значи е знаела. Безотговорна работа.“

И тогава Митко, детето, от вратата: „Мама каза да не ти казвам, защото ще се скараш.“

Направо ми се подкосиха краката.

Оказа се, че и Митко знаел по неговия си детски начин. Че мама ходила на лекар, че й било лошо, че трябвало да иде в София. И че веднъж я чул да говори със сестра си: „Ако сега му кажа, ще почне пак – болница, пари, кой ще гледа баща ми, кой ще взима Митко… Не мога.“

Значи аз съм бил човекът, на когото не можеш да кажеш, че може да умреш.

Само че и това не беше цялата истина.

Седмица след четиридесетия ден дойде брат й от Германия – Краси. Още от вратата почна: „Трябва да говорим за апартамента в Карлово и за парите на татко.“ Аз направо щях да го изхвърля. Викам му: „Сестра ти умря, ти за апартамента ли мислиш?“ А той ми тресна едно пликче с документи на масата.

Деси била изтеглила потребителски кредит – 18 хиляди лева. Без да знам. Парите не бяха изхарчени за глупости. Платила е рехабилитация и лекарства на баща си, покрила е мои стари осигуровки от период, когато работех на граждански договор и после ми бяха лепнали запор, и била дала капаро за малко жилище в строеж до Коматево. На нейно име.

Аз седях и гледах като идиот.

Краси каза: „Тя искаше да ви измъкне от тоя наем. Не ти е казала, защото щеше да й кажеш, че е луда.“

Аз му отвърнах: „А защо на тебе е казала?“

Той млъкна за малко и после: „Защото аз й пращах част от вноските. Но не можех да се върна. Ти поне беше тук.“

Това „ти поне беше тук“ ме удари по-зле от обида. Щото бях тук, ама ме нямаше.

После почнаха дребните гадости на живота. Банката търси наследници. Наемът си върви. Бай Стефан се влоши и след два месеца отиде в хоспис край Първенец, защото аз сам не можех. Майка ми ме нарече неблагодарник. Краси каза, че съм го „предал“. А аз през това време водех Митко на училище, после на логопед, после се чудех дали да приема по-малко смени, което значеше по-малко пари, точно когато парите най-не стигат.

Една вечер Митко ме попита: „Ти ако беше дошъл, мама щеше ли да е жива?“

Не знаех какво да кажа. Казах му най-тъпото: „Не знам.“

Той ми вика: „Аз мисля, че тя се страхуваше да не те натовари.“

Това дете понякога говори като шамар.

Сега минаха осем месеца. Още работя там, макар че всяка линейка ме реже отвътре. Продадохме правото върху онова жилище в строеж, покрих част от кредита. С Краси ту се караме, ту си помагаме. За бай Стефан плащаме двамата. Понякога го гледам как ме хваща за ръката и ми казва с размазан глас: „Деси… дойде ли?“ И аз не знам на кого да се сърдя.

На нея, че е мълчала? На мен, че съм бил човекът, пред когото се мълчи? На работата, че все я слагаме пред всичко, защото иначе не излизат сметките? На това, че един ден просто ти се къса нишката, без да пита дали точно сега ти е удобно?

Най-лошото е, че почвам да разбирам Деси и точно това ме довършва. Ако ми беше казала, сигурно щях да направя скандал за парите, за София, за баща й, за детето, за всичко наведнъж. Може и да я бях завел, не знам. Може и пак да не успеехме. Но тя явно е избрала да крепи всички ни до последно и накрая я изпуснахме.

Не съм намерил мир, изобщо. Само се уча да ставам, да правя закуска на Митко и да не чупя неща нощем. И честно, не знам кое е по-тежко – самата загуба или мисълта, че може би вината ми е по-голяма от нея.

Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли приели, че понякога няма виновен докрай, или щяхте цял живот да търсите къде точно сте провалили човека до себе си?