Изгубеното между нас: когато опитите да се сближиш започнат да те рушат

„Тя пак ще се разплаче и ще изкара всички виновни.“

Това го чух от коридора. Бях тръгнала към хола с чинията от вечерята, а майката на мъжа ми го каза съвсем спокойно, все едно не съм в същия апартамент. Спрях на място. Мъжът ми, Ивайло, не ѝ възрази. Само въздъхна и каза:

„Мамо, тихо.“

Тихо. Не „не е така“. Не „стига“. Тихо.

Влязох вътре и направо оставих чинията на масата така силно, че подскочи.

„Кажи го пак, де. Не се притеснявай. Аз май съм свикнала вече.“

Свекърва ми, Донка, ме погледна с онзи нейния поглед, дето уж е спокоен, а ти идва да крещиш.

„Не съм длъжна да повтарям нищо. И без това все не ме разбираш правилно.“

„А как да те разбера? Аз пет години се опитвам!“

Ивайло стана веднага.

„Айде стига и двете. Деси, не почвай пак.“

Това „пак“ направо ме довърши.

Живеем в Пловдив, в апартамента на майка му. Нали уж временно, докато съберем за наш. Временното стана четвърта година. Аз работя в една аптека до Сточна гара, той е техник към интернет доставчик и все не ни стигат парите. Имаме дъщеря на шест, Лора. И през цялото това време аз се опитвам да съм удобна. Готвя, чистя, взимам детето от градина, търпя забележки как се реже салата, как се пуска пералня, защо съм взела по-скъпо сирене от Лидл, а не от пазара.

И най-много ме убиваше не друго, а че каквото и да правех, все имах чувството, че съм на гости. Не у дома.

След тая сцена Донка си взе чантата и каза:

„Отивам при сестра ми в Кършияка. Като се успокоите, звъннете.“

Все едно ние сме лудите.

Ивайло остана в кухнята и си търкаше челото.

„Защо не каза нищо?“ го питам.

„Защото съм уморен, Деси. Всеки ден едно и също.“

„Естествено, удобно ти е. Аз да съм лошата.“

„Не си лошата. Ама ти наистина… натискаш. За всичко искаш потвърждение. Хареса ли ви това, добре ли го направих, защо ме гледате така… Човек не може да диша.“

Направо онемях. Аз ли натискам? Аз, дето само искам един нормален разговор без подмятания?

Скарахме се страшно. Лора се разплака в другата стая. Отидох при нея, а тя ме прегърна и ми каза:

„Мамо, баба пак ли не те харесва?“

Ей това ме разби.

На следващия ден не отидох на работа. Казах, че детето е болно. Не беше, просто не можех да гледам хора. Рових из шкафа за някакви документи, защото бях решила най-после да говоря с Ивайло да се изнесем под наем, каквото ще да става. Тогава намерих една папка. Вътре – банкови извлечения, договор за потребителски кредит и разписки.

Кредитът беше на Донка. Остатъкът – още 11 хиляди лева.

Като се прибра, го чаках на масата с папката.

„Какво е това?“

Той пребледня.

„Ти ровиш в чужди неща вече?“

„В чужди неща? Живея тук, караме се за сметки, за ток, за храна, а майка ти има кредит за 20 бона и никой нищо не казва?“

Мълча доста. После седна.

„Парите са за баща ми.“

Свекър ми почина преди две години. Официално – инфаркт. Знаех, че преди това е боледувал, но не много подробно.

„Как така за баща ти?“

„Лекуваха го в Турция. Последен опит. Майка ми не искаше да казва на никого. Продаде нивата на дядо ми, после тегли и кредит. Аз помагах с вноските една година. После спряха извънредните ми смени, Лора тръгна на градина… не смогнах.“

Стоях и го гледах. Изведнъж много неща ми щракнаха. Защо Донка се побъркваше за всяка сметка. Защо ми правеше забележка, че пускам сушилника. Защо все говореше „лесно се харчи чуждо“.

Обаче това не оправяше всичко.

„И това ли беше толкова трудно да ми го кажете?“

„Майка ми не искаше да я съжаляваш.“

„Аз да я съжалявам? Тя мен не може да ме понася!“

„Не е точно така.“

„О, моля ти се.“

И тогава той ми каза нещо, което още ми седи в главата.

„Тя мисли, че ти не я понасяш. Че се срамуваш от нея.“

Направо се изсмях. После спрях.

Имаше случки. Като това, че отказвах да викаме нейни роднини у нас, защото апартаментът е малък и става лудница. Или че веднъж ѝ казах да не идва в детската градина на тържеството, защото бяха ограничили родителите и без това щеше да е тясно. Истината е, че ме беше срам да не вземе пак да коментира на висок глас другите майки. Имаше и друго – все поправях как говори пред Лора, защото казва „язе“ и „ония“, и да, дразнеше ме. Явно не съм го криела толкова добре.

След два дни Донка сама дойде при мен в кухнята. Лора беше при съседката.

„Ивайло ти е казал за кредита, нали?“

Кимнах.

Тя не седна. Стоеше права.

„Няма да ви искам пари. Да си знаеш.“

„Не е до това.“

„До това е за вас младите. Все е до това и до спокойствието.“

Изнервих се.

„А за вас до какво е? Да ме дъвчете, че не съм достатъчно добра?“

Тя сви устни.

„Аз син съм гледала сама почти. Мъжът ми беше по курсове, после болен. Идваш ти, говориш ми учтиво, ама все едно съм пречка. Нищо не питаш както човек пита. Все едно минаваш през задължение.“

„Аз се опитвах!“

„Опитваше се да те харесат. Не да ни опознаеш.“

Това много ме жегна, защото… може и да има нещо вярно. Аз наистина все едно държах изпит. Да сготвя като нея, да не я ядосам, да ме похвали. И като не ставаше, ставах още по-напрегната и изкуствена.

После тя каза нещо, дето изобщо не очаквах.

„Не исках да живеете тука толкова дълго. Исках да сте си отделно. Ама като видях, че нямате възможност, замълчах. После ми стана обидно, че никой не пита и аз как изкарвам.“

И беше права. Аз си бях направила филма, че тя само ни контролира, а всъщност може би се е чувствала използвана. Пък и ние реално плащахме малко. Не без пари, но малко.

Накрая не се прегърнахме, не сме от тия. Само седнахме и за пръв път говорихме нормално. Разбрахме се да даваме фиксирана сума всеки месец и до пролетта да търсим квартира, дори в „Тракия“ по-навътре, където е по-поносимо. Тя обеща да не ме коментира пред Лора. Аз обещах да не я режа пред детето и да не се правя, че всичко нейно е селско и смешно.

Само че оттогава ми е едно такова… празно. Не знам дали изобщо сме се сближили, или просто подписахме примирие. Понякога си мисля, че толкова години съм се блъскала да бъда приета, че вече не ми е останала сила. А понякога ми става гузно, че ако се отдръпна, ще съм точно това, за което ме мислят.

Сега гледам да съм нормална, но не натискам. И пак се чудя дали не се отказвам твърде лесно. Вие какво бихте направили на мое място – бихте ли продължили да опитвате да стоплите отношенията, или бихте приели, че няма как да сте близки и просто бихте си пазили мира?