Когато разбрах, че майка ми е изтеглила всичките си спестявания

„Няма да подпишеш нищо, чуваш ли ме?“ — казах го по-силно, отколкото трябваше, и две жени пред гишетата се обърнаха.

Майка ми стисна чантата под мишница и ми изсъска: „Стига си ме правила на луда пред хората, Елица.“

Бяхме в клона на ДСК до пазара в Плевен. Беше задушно, номерцата се влачеха, а аз вече треперех. Десет минути по-рано бях видяла на екрана на телефона й съобщение: Изтеглени 18 400 лв. Наличност: 312 лв.

Това бяха почти всички пари. От обезщетението на татко, от продадената нива на дядо ми в Кнежа, от това, което тя беше стискала с години в един срочен депозит и ми повтаряше „за черни дни“. А тя е пенсионерка, с диабет, сама в апартамента в „Сторгозия“. Черни дни, ако питаш мен, вече има.

„На кого ги даде?“ — попитах я навън, пред банката. „На тоя ли? На Пламен?“

Тя направо пребледня. „Няма да ти обяснявам.“

Пламен го знаех от два месеца. Появил се бил в пенсионерския клуб към читалището. Вдовец от Ловеч, уж много свестен, оправен, с кола, носел й портокали, сменил й смесителя, закарал я до ТЕЛК в Плевен, понеже аз бях на работа. Работя в аптека на смени и не мога да хвърча всеки път. И да, признавам, още отначало не го харесах. Много бързо влезе в живота й. Много бързо почна да говори „ние“.

„Не съм ги дала на никого“, каза тя. „Инвестирах ги.“

Като чуя тая дума от човек, който до вчера пазеше касови бележки в кутия от бисквити, направо ми притъмня.

Оказа се, че Пламен имал приятел в София, който вкарвал хора в „сигурен имот“. Нещо като участие в покупка на два апартамента „на зелено“ в „Малинова долина“, после щели да ги препродават. Майка ми щяла да даде капаро сега, после до година и половина щяла да изкара поне още десет хиляди. „За да не съм ти в тежест“, така ми го каза.

„Ако не бях видяла съобщението, щеше ли изобщо да ми кажеш?“

„Не, защото пак щеше да стане същото.“

И беше права за едно — щеше. Още миналата година й бях спряла една друга глупост. Някакъв „техник“ беше я навил по телефона да си даде ЕГН-то и адреса, щял да й сменя електромера по програма. Тогава направо й взех дебитната карта за седмица. Да, било грубо. Но какво да правя? После два месеца не ми говори.

Този път обаче не беше телефонен измамник. Беше човек, с когото тя ходеше на кафе, и май… не само. Това го разбрах чак вечерта.

Отидох у тях без да питам. Тя беше в кухнята, а Пламен седеше на дивана и гледаше новините, все едно му е бащиния. Не издържах.

„Ти ли я нави за тия апартаменти?“

Той стана бавно и каза: „Първо, не ми викай в чужда къща.“

„Чужда?“ — направо избухнах. „Това е на майка ми жилището.“

Майка ми тресна чашата в мивката. „Стига! Пламен не ми е взел парите.“

„Откъде знаеш?“

„Защото аз му предложих да влезем заедно.“

Е това не го очаквах. Оказа се, че той също бил дал пари. Не толкова като нея, но бил дал. Дори ми показа някакъв предварителен договор, принтиран, с печати, нотариус в София, фирма-инвеститор, банкови преводи. Аз, честно, от тия неща не разбирам. Изглеждаше истинско, което ме вбеси още повече, защото ако е истинско, значи тя наистина е решила всичко без мен.

„Защо?“ — питах я. „Защо така тайно?“

Тя ме погледна и каза нещо, дето още ми кънти: „Защото не искам за всяко мое решение да минаваш като гранична полиция.“

Млъкнах. После пак не млъкнах. Започнах да вадя неща отпреди пет години, как след инсулта на татко аз обикалях болници, как аз платих дограмата, как аз й поръчвам лекарствата онлайн, как аз… И тя тогава извади нейното.

„Да, ти. И после на всеки ми казваш как без теб съм загинала.“

Това не е съвсем вярно. Или може би е малко вярно. Не знам.

На следващия ден звъннах на една приятелка, чийто мъж е адвокат. Той погледна документите и каза, че фирмата я има, нотариусът е истински, но схемата е рискова и много хора горят точно на „на зелено“. Ако строежът се забави, ако фирмата се прехвърли, ако разрешителното не излезе както трябва — чакай си парите. Тоест не беше директна измама, а нещо по-лошо според мен: достатъчно законно, за да не можеш лесно да върнеш нещата.

Казах й го. Тя седна, извади инсулина от хладилника, сложи си го с трепереща ръка и ми вика: „Знам, че има риск. Не съм толкова тъпа.“

Тогава за първи път ми призна, че преди три месеца е ходила на кардиолог в София и не ми е казала. Имала проблем, щели да я следят, може и нищо да не е, може и да е нещо. Не ми казала, защото „ти веднага почваш да командваш“. И понеже я било страх да не остане пак сама и болна, искала да уреди нещо за себе си. И за Пламен също. Да, за него.

„Обичам го“, каза го тихо, но го каза.

После дойде истинският шамар. Не парите били главното. Искала, ако стане нещо с нея, аз да не мога веднага да продам апартамента й и „да си подредя живота“. Аз никога не съм имала такъв план. Но явно тя отдавна си го е мислела. Защото преди година я бях навивала да прехвърли жилището срещу гледане и издръжка. Не на мен даже — на мен и мъжа ми, за да можем да изтеглим кредит и да ремонтираме и нейното, и нашето. На мен тогава ми се струваше практично. На нея — като да й меря завесите преди погребението.

И тук вече съвсем се обърках. Защото аз наистина исках да я обезпечим. Ама като го чуеш отстрани, звучи… гадно.

С Пламен после говорихме двамата пред блока. Каза ми: „Не съм светец. И аз имам интерес да сме добре. Но не съм й бръкнал в чантата.“ И това също сигурно беше вярно. После ми призна, че има син в Германия, с когото не си говорят, и че му е писнало всички да го гледат като ловец на вдовици. Беше ми неприятен, обаче не звучеше като измамник от сериал.

Сега положението е такова: майка ми не иска да разваля сделката. Аз не мога да я накарам. Проверихме още неща, фирмата строи, има обект, но пак е рисково. Тя ми върна достъпа до здравното си досие в телефона, аз й обещах да не й ровя в съобщенията. Не знам колко ще издържим така. Говорим си, ама някак на пръсти.

Най-гадното е, че още не съм сигурна кое ме побърка повече — че може да си изгуби парите, или че е решила, че аз съм човекът, от когото трябва да се пази. Аз уж я пазех. Само че май от един момент нататък това „пазене“ е станало нещо друго.

Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да натискате докрай, за да спрете такова решение, или щяхте да отстъпите, дори да сте убедени, че човекът до вас може да се срине?