На петдесет и две казаха, че ме е срам за селото, а аз държах ехографията в ръка

„Кажи ми, че не е вярно.“

Дъщеря ми Ралица удари с длан по масата, та чашата с вода се разля. Синът ми Иво стоеше до печката, стиснал телефона, и само ме гледаше, все едно съм подпалила къщата. Аз държах плика от АГ кабинета в Търговище и изобщо не знаех кое да хвана първо — стола ли, масата ли, себе си ли.

„Вярно е“, казах. „В трети месец съм.“

Ралица направо се изсмя, ама не от смешно.

„Мамо, ти на акъла си ли си? На петдесет и две! Хората в Ястребино още баща ни коментират, че не е изстинал хубаво в гроба, ти… това ли измисли?“

„Баща ви е починал преди седем години, Рали.“

„И какво от това?“ — намеси се Иво. „Пак си за резил. Утре цялото село ще знае.“

Знаех, че ще знае. Тук и да кихнеш, до вечерта в магазина на Златка вече ще са го обърнали на три версии.

Милан тогава не беше при мен. Беше на работа в Шумен, кара бус за една фирма за дограма. С него сме заедно година и малко. Не сме се крили, ама и не сме тръгнали да обясняваме. Вдовицата Янка си има човек — добре, селото преглътна. Ама бременна вдовица на тия години — това вече им дойде много.

„Ще го махнеш“, каза Ралица тихо, все едно поръчва хляб. „Още имаш време.“

Аз тогава чак седнах.

„Няма да го махна.“

Тишина. После Иво изруга и излезе навън, трясна вратата така, че бурканите в килера издрънчаха.

Честно да кажа, не бях герой. И аз се бях уплашила. Като ми каза лекарката в поликлиниката, че тестът е положителен, аз първо й викам: „Не може да е мой.“ Тя ме изгледа и каза: „Чий да е?“ После в Търговище на ехографа вече нямаше какво да си въобразявам.

Милан като разбра, не подскочи от радост. Седна на пейката пред къщата и дълго мълча. После каза:

„Янке, аз съм на петдесет и шест. Имам два кредита. Единият още за апартамента на дъщеря ми във Варна го плащам. Не ти казвам да правиш едно или друго, ама трябва да мислим.“

Това ме заболя повече и от приказките на децата ми.

„Значи и ти не го искаш?“

„Не съм казал това. Казвам, че ме е страх.“

И него го разбирах. Не е момче. Аз работя на половин ден в стола на училището в Антоново, пари големи няма. Той все по пътищата. А пък и кръвното ми не е цвете. Лекарката веднага почна с рискова бременност, изследвания, пазене, направление след направление.

Само че в селото работите тръгнаха по-бързо и от линейка. Съседката Стефка ме пресрещна до чешмата:

„Янке, вярно ли е ма? На тия години? Как ще го гледаш?“

„Както съм гледала и другите две.“

Тя сви устни: „Е, тогава беше друго.“

Да, тогава беше друго. Тогава мъжът ми Петър беше жив, пиеше, правеше дългове и накрая пак аз ги оправях. Само че това хората удобно го бяха забравили. За него в селото остана, че беше „добър човек, мир на праха му“. А аз си спомнях как на два пъти залагах златото на майка ми, за да не ни спрат тока.

И тук идва нещо, дето децата ми не знаеха. Даже и аз не исках да го вадя. Ама се наложи.

Три дни не ми говориха. После Ралица дойде пак, този път сама. Седна и почна по-меко:

„Мамо, не е само срамът. Ти мислиш ли какво ще стане с къщата? С нивите? Утре, ако се ожениш за тоя човек и му родиш дете, после всичко се разбърква. Ние къде отиваме?“

Тогава аз я гледах и все едно нея не я познах.

„Значи за това било.“

„Не е само това!“ — разплака се тя. „Ама и това е. Иво още изплаща ремонта в горната стая. Аз с Гошо се чудим как да съберем за апартамент в Търговище. И сега изведнъж… ново дете?“

После разбрах и друго. Иво вече бил говорил с брокер от Попово да продават едната нива, без да ми каже, защото мислел, че „така или иначе всичко е ясно“. Ясно за кого, не знам. Аз съм жива, между другото.

Скарахме се страшно.

„Не съм умряла още, че да си делите имота!“ — виках аз.

Иво дойде вечерта и направо ми каза:

„Ние цял живот поправяме след теб и след татко. Само да знаеш. Като вземаха трактора за дълга, кой ходи? Аз. Като лежа в болница 2021-ва, кой плащаше лекарства? Аз. И сега пак ние ще опъваме.“

И това беше вярно. Не изцяло, ама беше вярно. Много ми помогнаха. Особено след операцията на жлъчката. Аз в главата си ги бях направила едни алчни, а то имаше и друго — страх, че пак ще ги натоваря.

После излезе и още нещо. Милан беше говорил с Иво зад гърба ми.

„Казах му, че ако решиш да го задържиш, ще продам наследствената къща в Преселец и ще има пари“, каза ми той.

„Защо не ми каза?“

„Защото щеше да се заинатиш. Ти като те е страх, почваш да хапеш.“

Много се обидих. Обаче и това беше вярно, де.

Най-гадното беше, че и двете страни имаха право за нещо. Аз исках това дете. Не защото съм луда, не защото на стари години ми е щукнало. А защото за първи път от много време не се чувствах все едно само дояждам живота. С Милан ми беше спокойно. Не идеално, спокойно. И като видях оная точица на екрана, не можах да си представя да я махна.

Но и децата ми не бяха чудовища. Те гледаха практично. Пари, здраве, приказки, кой ще помага, ако нещо стане. И честно, имаше от какво да ги е страх.

Бременността мина тежко. Лежах две седмици в болницата в Търговище заради високо кръвно. Ралица дойде първа. Не Милан, не Иво — тя. Донесе ми нощница и кисело мляко, защото знае, че болничната храна не ям.

„Не съм съгласна с теб“, каза ми, докато ми оправяше възглавницата, „ама няма да те оставя.“

Тогава ревнах.

После и Иво омекна. Започна да ме кара по прегледи с колата, мърмореше през цялото време, ама идваше. На Милан му падна голям камък от сърцето, когато накрая седнаха тримата в двора и не се изядоха.

Малкият се роди в края на февруари. Момче. Кръстихме го Петьо. Да, на покойния ми мъж. Не защото съм живяла в някаква велика любов. А защото децата ми така го приеха по-лесно. И Милан сам го предложи.

„Нека има мир поне от името“, каза.

Първите седмици в селото пак шушукаха. После минаха да го видят. Стефка донесе плетени терлички. Златка от магазина ми прати памперси „на сметка, после“. Дядо Христо, дето най-много се правеше на моралист, един ден само се наведе над количката и каза: „Е, живо и здраво да е.“ И толкова.

Сега не казвам, че всичко е приказка. Не е. Уморена съм постоянно. Понякога ме хваща страх нощем — дали ще ми стигнат силите, дали не направих егоистично нещо. Понякога виждам и в очите на Ралица, и на Иво, че още не са го преглътнали съвсем. Но го гушкат. Спорят кой прилича на кого. И го обичат, това се вижда.

Може би хората не ме приеха, защото са станали много добри. Може би просто видяха бебето и им мина. Не знам. Аз само знам, че ако тогава бях се огънала от срам и хорски приказки, цял живот щях да си го нося.

И все пак понякога се чудя дали не бях несправедлива към големите ми деца, като ги поставих пред свършен факт и очаквах веднага да ме разберат. Вие какво бихте направили на мое място — бихте ли запазили детето, ако всички около вас са против?