Оставих работа, за да гледам свекърва ми, а после разбрах, че всички са знаели нещо зад гърба ми

„Ти сериозно ли си мълчал за това?“ — така му изкрещях на Николай в кухнята, с едно копие от нотариален акт в ръката, дето даже не трябваше аз да го виждам.

Той само ме гледаше и вика: „Мария, не е моментът сега.“

„Не е моментът? Две години не било моментът ли?“

Свекърва ми беше в хола на разтегателния диван, след втория инсулт е трудно подвижна, с памперси, лекарства по часове, рехабилитация, хранене, обръщане нощем, всичко. Аз си оставих работата в една счетоводна кантора в Пловдив, защото уж временно нямало как. Николай е шофьор в складова база, излиза рано, прибира се късно. Зълва ми Деси живее в София и все „няма как“ да слезе. И така „временното“ стана година и половина.

Няма да се правя на света вода ненапита — не съм гледала свекърва си от святост. Казвах си, че е майка на мъжа ми, че ако беше моя майка, и аз щях да искам помощ. Освен това и тя в началото ми повтаряше: „Марийче, ти си ми като дъщеря. Няма да останеш неоценена.“ Аз не съм я карала да ми обещава нищо, ама като си на 24 часа до човек, почваш да вярваш, че поне няма да те излъжат в очите.

Истината излезе супер тъпо. Дойде една съседка, леля Таня, да донесе супа и между другото вика: „Е, добре че поне апартаментът в Тракия и нивите край Раковски ги е оправила баба Станка навреме, че после стават едни разправии…“

Аз я гледам. „Какви ги е оправила?“

Тя млъкна, пребледня. „Ами… аз мислех, че знаеш.“

Не знаех.

После рових, да, грозно е, но рових. В шкафа с документите, дето аз плащам тока, водата, лекарствата, но видиш ли, не съм човек да знае. И намерих нотариалните актове — апартаментът прехвърлен на Николай, нивите и една стара къща до Чирпан на Деси. С право на ползване за свекърва ми. Преди осем месеца.

Осем месеца, в които аз я къпех, аз чистех след нея, аз се карах със социалните за помощни средства, аз висях пред ДКЦ-то и в аптеката.

Като притиснах Николай, първо почна да се измъква.

„Майка реши така.“

„И ти реши да не ми кажеш.“

„Защото те познавам. Щеше да стане скандал.“

„Е, не стана ли?“

Тогава и свекърва ми се обади от хола: „Недей така, Мария. Това са си имоти от баща им. На чужд човек ли да ги дам?“

Това „чужд човек“ направо ме зашлеви. Влязох при нея и казах: „Чужд човек ли съм, като ти сменям памперса в три през нощта?“

Тя се разплака. Ама не отстъпи. „Аз не съм длъжна да ти плащам с имот за човещина.“

И тук… не мога да кажа, че е нямала право. Имотите са си нейни. Само че защо всички ми говореха как сме семейство, как сме заедно, как няма кой друг, как аз съм най-близката? Защо не ми казаха истината, та поне да знам на какво стъпвам?

После излезе и другото. Николай накрая изплю камъчето: „Ако ти бях казал, щеше да си намериш работа и да ме оставиш сам.“

„Тоест ти нарочно си мълчал, за да те отменям без пари?“

„Не без пари, бе! Аз издържам къщата.“

„С моите спестявания кой купуваше лекарства, когато не стигаха?“

Той замълча. Защото е така. И аз не съм безгрешна — брояла съм, смятала съм, стискала съм зъби и съм очаквала поне някаква сигурност. Не дворец, не чудеса. Просто да не се окаже, че съм удобна.

Най-гадното беше, че Деси после ми звънна и вместо да се засрами, ми каза: „Аз пък какво съм виновна? Аз не мога да си оставя детето и работата в София.“

„А аз можах, така ли?“

„Ти си там на място.“

Направо ми причерня. Казах й: „Супер. Щом съм на място, значи съм и длъжна?“

Събрах си два сака и отидох при сестра ми в Кършияка. Николай звъня цяла вечер. После и на другия ден. Не вдигах. На третия дойде пред блока и само каза: „Ела, не се прави на интересна, майка е зле.“

Това направо ме довърши. Не „липсваш ми“, не „съжалявам“, а „ела, че няма кой“.

Казах му: „Няма да се върна така. Или си правим график, или я настанявате някъде, или наемате жена, каквото щете. Аз повече сама няма да я гледам.“

Той първо се ежеше. После, като видя, че не отстъпвам, омекна. Оказа се, че за три дни Деси е дошла веднъж за два часа, Николай е изпуснал лекарства, а свекърва ми е направила рана от залежаване. И изведнъж всички разбраха колко „лесно“ било това, дето го правя.

Седнахме четиримата в неделя. Свекърва ми, аз, Николай и Деси на видеоразговор. И там вече стана истинският разговор. Свекърва ми каза, че прехвърлила имотите, защото се страхувала Деси да не остане с празни ръце, понеже мъжът й имал дългове, а Николай щял да остане да живее в жилището така или иначе. Искала да ги „подсигури“, докато е с акъла си. И не ми казала, защото я било срам, че ще изглежда, все едно ме купува. Само че накрая излезе още по-зле.

Аз й казах: „Не искам имоти. Искам да не ме лъжете и да не ме ползвате.“

Николай най-после се извини, ама от ония мъжки извинения, дето ги вадят с ченгел. Пак… извинение беше.

Разбрахме се така: три дни в седмицата идва жена по няколко часа, плащат я Николай и Деси. Събота и неделя Деси или слиза, или праща мъжа си и поема разходите за сестра на майка си, ако не може. Николай пое нощните ставания поне през половината седмица и рехабилитацията. Аз се върнах на работа, не в старата кантора, а в един офис на Еконт като административна работа — по-малко пари засега, ама поне излизам, виждам хора, имам си мои пари.

Прибрах се вкъщи, да. Не защото всичко е наред. Не е. И още като видя Николай да мълчи, ми иде пак да си хвана сака. Но и свекърва ми след онзи скандал се промени. Почна да казва „моля“ и „благодаря“, почна и пред другите да казва какво правя, а не само насаме. Може да ви звучи дребно, ама не е.

Само че още ми стои едно такова. Ако не бях разбрала за имотите, колко още щяха да ме държат така? И аз ли съм виновна, че очаквах честност, или те минаха границата? Вие какво щяхте да направите на мое място — щяхте ли да се върнете изобщо?